Тази бариера обаче имаше за цел да държи опасните праръждиви далече от града и да предпазва излезлите сред природата авантюристи от диваците. Ето защо едва ли щеше да се справи с куклите, като почовърка в тях с върха на ножа.
Споменът за дните й като грозна накара Толи да посегне към примитивната прашка в задния си джоб. Може и да изглежда като отчаян опит да надхитри края на света, но пък си струваше да го направи.
Тя намери гладък плосък камък, сложи го в прашката и опъна, докато коженият ремък не изскърца. Толи изстреля камъка, но пропусна най-близката кукла с близо метър.
— Май съм загубила тренинг.
— Млада кръв! — извика Андрю. — Това разумно ли беше?
Тя се усмихна.
— Да не те е страх, че ще спукам обвивката на света?
— Поверието казва, че боговете са поставиш тук това, за да бележат предела на забвението.
— Ясно, разбрах те. На мен обаче повече ми прилича на знак „Пази се!“, или „Не излизай!“ — искат да ви държат затворени там, където сте, приятелю. Повярвай ми, светът го има и след това, много след това. А всичко тук е просто номер, за да ни ви позволят да го разберете.
Андрю зарея поглед настрани и тя помисли, че търси аргументи да продължи спора, но вместо това той коленичи и вдигна един камък колкото юмрук. После отметна ръка, прицели се и замахна. Още щом камъкът се откъсна от ръката му, Толи разбра, че лети право в целта. Удари най-близката кукла и тя се завъртя около връвта, на която висеше, примката се затегна, после куклата по инерция се завъртя обратно и отпусна примката.
— Доста смело от твоя страна — отбеляза Толи.
Той вдигна рамене.
— Аз вярвам на думите ти, Млада кръв. Сигурно това не е краят на света. И ако наистина е така, искам да видя какво има оттатък.
— Браво на теб. — Тош пристъпи напред и протегна ръка. Никаква разлика — пръстите й отново изтръпнаха от невидимото електричество във въздуха и мравките пак запълзяха по ръката й, докато не я отдръпна. Нищо чудно, всяка система е програмирана така, че да издържи десетилетия, оцелявайки при ураганни бури, освирепели от глад животни и попадения на светкавици, което със сигурност беше доста по-силно от удара на един камък.
— Малките хора продължават да си вършат работата. — Тя разтри ръка, за да върне чувствителността й. — Не зная как да мина оттук, Андрю. Но поне опитах.
Той продължаваше да се взира в празната си ръка, сякаш изненадан от себе си, че е предизвикал волята божия.
— Не е ли странно да минеш отвъд края на света, а?
Тя се разсмя.
— Добре дошъл от моята страна на света. Съжалявам, дето те накарах да биеш толкова път за нищо.
— Не е така, Толи. Хубаво беше, дето видях.
Тя се опита да разгадае изражението му — смесица между почуда и решителност.
— Какво си видял? Това, че рискувам да си навлека сериозни нервни увреждания ли?
Той рязко поклати глава.
— Не. Прашката ти.
— Моля?!
— Когато дойдох тук като малко момче, аз усетих как малките хора пълзят вътре в мен и исках само да избягам обратно вкъщи. — Той я погледна, все още озадачен. — Ти обаче запрати камък по тях. Ти не знаеш неща, което всяко дете научава още от люлката, но пък си толкова убедена каква е формата на тая планета. Държиш се така, като че… — Той заекна, сякаш думите от езика на града изведнъж му станаха недостатъчни.
— Като че виждам света по различен начин ли?
— Да — тихо отговори той с екзалтиран поглед.
Изглежда досега и през ум не му е минавало, че хората могат да имат различна гледна точка към света, помисли си Толи. В малкото време между защитата срещу скитниците и набавянето на прехрана хората от селото едва ли имаха охота да водят философски спорове.
— Така ще стане и с теб — каза тя, — щом излезеш от резервата, така, де, щом един път минеш отвъд края на света. И като стана дума за това, сигурен ли си, че накъдето и да тръгнем, рано или късно пак ще се натъкнем на тия малки хора?
Андрю кимна.
— Баща ми мислеше, че светът е кръг и ще стигнеш до края му след седем дни път, накъдето и да тръгнеш. Тук е най-близкият край до нашето село. Баща ми обаче веднъж обиколи целия кръг на света.