Тя пропълзя предпазливо към поляната, използвайки прикритието на слабата утринна светлина. Упражняваше този маршрут всяка сутрин последната седмица и вече познаваше дори най-малката тревичка по пътя. Старшите богове едва ли очакваха да се изправят срещу човек, който знае всичките им тайни, а тя щеше да им сервира и няколко от нейните запазени номера в добавка.
Толи зае наблюдателна позиция в края на поляната. Четирима красиви втора степен разтоварваха багажните помещения, вадеха от там сечива за копаене, левитиращи камери, клетки за събраните екземпляри и товареха всичко на колички. Научните работници приличаха повече на планинари, облечени в обемисти зимни екипировки, с очила за теренна работа, с провесени на вратовете им бутилки с вода, които се полюшваха на коланите им. Според Андрю те не оставаха повече от денонощие, но ако се съдеше по екипировката, можеха да изкарат седмици в дивото. Толи се запита кой от тях беше Доктора.
Андрю се трудеше заедно с четиримата красиви, помагаше в разтоварването и за подреждането на екипировката, държеше се като един услужлив божи човек. Когато цялото оборудване беше натоварено на количките, той и научните работници ги забутаха към гората, оставяйки Толи сама при автолетите.
Тя вдигна раницата си от земята и предпазливо излезе на поляната.
Следваше най-сложната част от плана. Толи можеше само да гадае каква охранителна система има на борда на автолетите. Оставаше й да се надява, че учените не са използвали по-сложна защитна система от обикновените предпазни мерки и прости пароли, които обикновено пречат на малките да отлетят с някоя кола. Едва ли са очаквали хората от селото да притежават способностите и уменията на градско дете като Толи.
Стига да не са били предварително предупредени, че в този район има бегълци.
Но това беше невъзможно, разбира се. Никой не допускаше, че Толи е стигнала чак дотук без сърфа си, пък и тя не беше виждала автолет от нощта, когато напусна града. Ако Извънредните още я търсеха, те едва ли биха се сетили да проверят по тези места.
Тя се промъкна до единия автолет и надникна през отворената врата на багажното помещение, но не видя нищо друго, освен парчета дунапрен, които лекият вятър подхвана. Още няколко крачки и се озова до прозореца на пасажерската кабина, също празна. Толи посегна към дръжката на вратата.
Мъжки глас извика иззад гърба й.
Толи се вцепени. След двуседмично спане върху гола земя дрехите й бяха разпокъсани и мръсни и от разстояние можеше да мине за някой от селото. Обърнеше ли се обаче, красивото лице щеше да я издаде.
Гласът извика отново, използваше езика на селяните, но въпреки това в него се усещаше острият заповеднически тон на красив трета степен. Дочу се и приближаване на стъпки. Дали сега не беше моментът да се метне в автолета и да се опита да излети с него?
Мъжът млъкна, когато наближи. Беше забелязал градското й облекло под слоевете кал и мръсотия.
Толи се обърна към него.
Екипировката му беше като на останалите, с очила за теренна работа и бутилка вода на кръста, а по лицето му на трошлив личеше, че е стъписан от изненада. Сигурно е бил във втория автолет, изостанал от другите — затова я хвана.
— Небеса! — възкликна той, минавайки пак на езика на града. — Какво правиш тук?
Тя примигна и не отговори веднага, изобразявайки празен и блуждаещ поглед на красивото си лице.
— Бяхме в балон.
— Балон ли?
— Стана нещо като злополука. Аз не си спомням точно.
Той направи крачка към нея и сбърчи нос. Толи можеше и да изглеждаше като красивите, но миришеше като същинска дивачка.
— Май видях по новините за някакъв инцидент с балон, но това беше още преди две седмици! Не е възможно да си била тук толкова… — Той огледа разпокъсаните й дрехи и отново сбърчи нос. — Не, май наистина си била тук през цялото това време.
Толи поклати глава.
— Не зная колко време е минало.