Втора глава
Алис настоява да се приготвим за партито заедно. Взема ме с колата си — очукан стар фолксваген — скоро след обяд в деня на празненството и ме завежда у дома си. Живее сама в едностаен апартамент в центъра на града, обяснява ми тя, докато натиска педала на газта и влиза и излиза от разни улички много по-бързо, отколкото е официално позволено на който и да било начинаещ шофьор. Тази новина ме изненадва, дори ме удивлява. В моите представи момиче като Алис трябваше да живее в удобна къща в източните предградия заедно с богатите си родители, които го обожават. Представях си, че е разглезена, обгрижвана, задушавана от любов (точно като мен едно време) и фактът, че живее сама, внезапно я прави по-интересна, по-сложна личност, отколкото мислех. И макар да не живея сама, а с леля си, очевидно е, че двете с Алис имаме много повече общи неща, отколкото съм предполагала. И двете сме по-независими от повечето ни връстници — все пак нито една от нас не живее с родителите си.
Искам да й задам хиляди въпроси — къде са майка й и баща й? Как може да си позволи да живее в апартамент? Дали понякога не се страхува? Самотна ли е? — но замълчавам. И аз си имам тайни и съм научила, че задаването на въпроси само ме излага на риск да се наложи самата аз да отговарям на такива. По-безопасно е да не любопитствам за другите, да не разпитвам прекалено много.
Жилището на Алис се намира в порутен тухлен блок. Стълбището е мръсно, тъмно и вони на застояло, като стари зеленчуци. Учудвам се, че тя, която винаги изглежда толкова безупречно, живее на подобно място. Но когато стигаме до нейния апартамент, задъхани след изкачването на четири стълбища, Алис отваря вратата към стая, пълна с цветове и топлина.
Боядисала е стените в тъмно, наситено оранжево и ги е покрила с големи ярки абстрактни платна. Два огромни меки дивана са тапицирани в тъмночервено, а възглавниците върху тях напомнят на изкуството на коренните жители. Всяка хоризонтална повърхност е покрита с незапалени свещи.
— Влизай, влизай. — Алис стиска ръката ми и впива изпълнен с очакване поглед в лицето ми, докато оглеждам стаята. — Какво мислиш? Направих го сама, знаеш ли? Трябваше да го видиш, когато се нанесох — толкова мърляво, толкова мръсно. Удивително е как малко цвят може да промени една стая. Малко пот и буркан с вода — нищо друго не ти трябва.
— Страхотно е! — изричам и не мога да задуша леката завист, която ме обзема. Апартаментът на Алис е толкова простичък, толкова по-млад от стерилния, обзаведен в минималистичен стил апартамент, в който живея аз.
— Наистина ли? Наистина ли ти харесва?
— Да — засмивам се, — наистина.
— Толкова се радвам, Катрин! Искам да го харесаш така, както го харесвам аз, защото смятам двете с теб да прекарваме много време заедно. И си представям как ще го прекарваме тук, в тази стая, и ще си говорим, докато останем без глас. В мрака на нощта ще обсъждаме най-съкровените си тайни.
Тя е толкова чаровна и се държи така сърдечно с мен, че я намирам буквално неустоима. Нали казват, че чаровните могъщи хора умеят да те накарат да се чувстваш така, сякаш си единственият човек на света? Никога не съм разбирала какво означава това — досега. Не съм съвсем сигурна какво прави или как го прави — друг на нейно място би изглеждал прекалено усърден, дори угодник, — но когато Алис ме дарява с вниманието си по този начин, се чувствам погалена, стоплена от увереността, че момичето насреща ми наистина ме разбира. Всеки мисли, поне до известна степен, че е по-интересен, по-неповторим, отколкото светът осъзнава, всеки се чувства мъничко недооценен. А след като толкова дълго съм крила истинската си същност от света, сега аз съм особено уязвима. Чаровните хора като Алис притежават вълшебната способност да въздействат върху всеобщото желание за признание. И когато зашеметяващият лъч на вниманието им проблесне върху теб, разбираш, че това е най-прекрасното нещо на света. Внезапно си станал интересен, желан, всяка дума, която казваш, е духовита и достойна да бъде чута.
Виждам как се отварям към Алис. И за един кратък налудничав миг си представям, че й доверявам тайната си. Представям си го съвсем ясно: двете с нея сме в тази стая, леко пийнали, кикотещи се и щастливи и леко стеснителни, както става, когато току-що си намерил нов приятел, специален приятел слагам ръка на коляното й, за да я накарам да мълчи и да не мърда, така че тя разбира, че ще й кажа нещо важно, а после го правя. Споделям го бързо, без прекъсване, без да срещам погледа й. И когато свършвам, свеждам очи към коленете си и чакам присъдата й. Но Алис е изпълнена с топлина, прошка и разбиране, точно както съм се надявала, че ще бъде. Прегръща ме. Всичко е наред и изпитвам лекота от облекчението, че съм споделила. Свободна съм.