— Надявам се да разбираш, че това, което виждаш сега, преди не изглеждаше така. Когато съществата пристигнаха, те промениха цялата сфера на дейност, свързана с него и направиха всичките тези бъркотии. Домъкнаха тук работници и преместиха всеки камък, поставиха и крещящи светлинни ефекти, не пожелаха да използват обикновени светлини. Ако сега преминеш през тези, които са в наличност, ще изгориш като насекомо на пламъка на свещ. В първоначалния си вид онези големите камъни бяха подредени в кръг, а по-малките сини… Хей, момче, я виж какво имаме! Виждал ли си някога преди Същество?
В действителност Халид два пъти бе виждал. Но никога толкова близо. Първия път го беше забелязал в средата на града по време на един късен следобед.
То стоеше пред входа на катедралата и сякаш възнамеряваше да влезе в нея — беше гигантско пурпурно нещо с оранжеви петна и големи жълти очи. Но преди да го разгледа както трябва, Айша бе положила длан върху очите му и бързо го бе повела по улицата, в посока обратна на тази към катедралата, дърпайки го толкова силно, колкото можеше. Тогава той беше на около пет години и месеци след това сънува Съществото.
Вторият път се случи година по-късно, когато играеше на криеница с приятели около главния път. Тогава по него се зададе странно превозно средство, което вместо да се движи на колела плуваше във въздуха, а в него стояха две Същества, които разглеждаха децата, докато преминаваха край тях. Халид видя само върховете на главите им и големите им очи, с нещо извиващо се под тях, както и процепът на огромните им V-образни уста, подобни на жабешки. Той беше очарован и същевременно отвратен от тях, защото враговете на човешкия род изглеждаха доста особено и би трябвало да ги ненавижда и презира. Но не и да бъде очарован, а беше. Желаеше да би имал възможността да ги разгледа по-добре.
Сега в зрителното му поле ясно се виждаха три от тях. Те бяха изникнали от нещо като врата в терена, в близост до древния монумент и бавно и небрежно се разхождаха всред големите камъни, без да обръщат каквото и да е внимание на високия мъж и ниското момче, застанали до колата си, паркирана от външната страна на огнената бариера. Приличаха на господари или господарки, излезли да инспектират имението си. Халид слисано наблюдаваше как се поклащаха на късите си мускулести крака, които поддържаха грамадните им цилиндрични тела и запазваха равновесието им, тъй като от тяхното олюляване му се струваше, че всеки момент могат да се сгромолясат с трясък.
Той бе смаян и от факта, че те са много красиви.
Беше го подозирал и при по-ранните си впечатления, но сега стоеше като гръмнат от тяхното великолепие.
Сияйните златнооранжеви петна изглеждаха като огнени на фона на бляскавата им като стъкло пурпурна кожа, а огромните им очи така ярки и пронизващи, в тях се прочиташе силата на духа им и могъществото на техните души. Техните втренчени погледи поглъщаха всекиго с потоци от светлина. Дори въздухът около Съществата споделяше тяхната красота, като излъчваше сиянието на течност с тюркоазен блясък.
— Ето тук са, момче, нашите господари или притежатели. Виждал ли си някога нещо толкова гадно и противно?
— Противно ли? — учуди се Халид. — Не мисля, че те са грозни — възрази уклончиво.
Ричи се намираше в добро настроение, почти през всички неделни екскурзии, и сега беше в такова. Но Халид познаваше добре мерките за наказание, в случай че му противоречеше. Така че той мълчаливо продължи да наблюдава Съществата, потопен в учудване и изпълнен със страхопочитание към тези гиганти, без повече да продума ни сричка, с която да изрази възхищението си от тяхната елегантност и величественост.
— Както са ти казвали, а и добре знаеш, преди да се родиш бях напуснал Солсбъри, за да се присъединя към армия, която възнамеряваше да воюва с тях — започна експанзивно Ричи. — Тогава нямах по-силно желание от това, да убивам Същества. Кълна се в Бога, момче, че винаги съм мразил тези тътрещи се копелета, които пристигнаха по начина, по който го направиха и ни отнеха света толкова бързо, ако това ти харесва! Но разбрах много бързо нещо разумно, нека да ти го кажа. Чух, че плановете на тайната армия включват отхвърлянето на игото на Съществата и трябваше да се разсмея. Аз се РАЗСМЯХ! Защото съвсем правилно бях разбрал, че в тях няма надежда, по дяволите. Бях стигнал до тези изводи даже преди да ни заразят с Великата Епидемия, разбираш ли? Аз знаех, дяволски добре знаех какво правя. Те са могъщи като богове. Ако искаш да воюваш с банда от богове, трябва да си голям късметлия. И аз забравих за нелегалната история, което продължава и досега. Все още мразя тези копелета, набий си го в главата, без да извършваш грешки, но зная, че дори блянът за премахването им от власт е достатъчно глупав. Единственият начин е да се приспособиш към тях, това е всичко. Трябва само да запазиш вътрешния си мир и да ги оставиш да си вървят по пътя, който са избрали. Защото нищо не е толкова глупаво, колкото собствената ти глупост.