— Ще го убия — беше й казал той със спокоен тон.
— Не. Това е нещо, което не трябва да правиш — бе отвърнала Айша с дълбок и далечен глас, който сякаш излизаше от дълбини на море.
Тогава тя му поднесе да яде малко „чапати“ с остатък от вчерашния ориз и след като се нахрани го отпрати в стаята му. Халид с часове остана буден, вслушвайки се в звуците в къщата — в безкрайното провлечено пиянско пеене на Ричи и в простото хлипане на Айша. На сутринта никой не казваше нищо за каквото и да е.
Халид разбираше, че за него бе невъзможно да убие собствения си баща, колкото и да го мразеше. Но Ричи трябваше да бъде наказан за това, което беше направил. И за да го направи, Халид възнамеряваше да убие някое Същество.
Съществата бяха друго нещо, с тях можеше да се играе честно.
И сега в своите по-добри дни, Ричи го вземаше със себе си, когато караше колата си из околностите за да извършва своите колаборационистки задачи. Събираше нужната за Съществата информация и им я предаваше посредством някакъв процес, който Халид не бе в състояние даже да започне да разбира, а по това време, при различни обстоятелства, той вече ги бе виждал много пъти и бе свикнал с тяхното присъствие.
Не се страхуваше от тях. Очевидно за повечето хора Съществата бяха отвратителни, странни и ужасни чудовища, дори дяволи, но за Халид си оставаха създания с огромна красота. Красиви по начин, по който Бог може да бъде красив. Изобщо как някой да се плаши от Такава красота? Как можеше да се стряска от Господа?
Те никога не показваха, че изобщо са го забелязали. Ричи можеше да се изкачи до едно от тях и да застане пред него и между тях като че ли се извършваше някаква сделка или по-скоро той нещо докладваше. Докато това ставаше, Халид стоеше настрана и гледаше Съществото, възхитен от красотата му. Тъй като баща му никога не му даваше обяснения за тези срещи, той от своя страна избягваше да го разпитва.
От времето, когато за първи път видя едно от тях, Съществата изглеждаха все по-прекрасни. Те бяха прелестни извън всяко мнение. Струваше му се, че Ричи ги чувства по същия начин, че е омагьосан от тях и би бил доволен да падне пред тях и да удари чело в земята.
И така…
„Ще убия едно от тях“ — мислеше си Халид. „Защото те са толкова красиви. Защото баща ми, който работи за тях сигурно ги обича, колкото обича себе си, а аз ще убия нещо обичано от него. Той казваше, че ги мрази, но не мисля да е така. Предполагам, че ги обича и затова работи за тях. Или ги обича и мрази едновременно. Но виждам, че когато поглежда нагоре към тях, очите му светват. Така че аз ще убия едно от тях. Да, ще го направя. Защото убивайки го, ще убия част от него. А може би моето действие ще придобие и друга стойност.“
След двайсет и две години
— Ще погледнеш ли това дяволско нещо, Кен? — попита Ричи Бърк. — Не е ли най-фантастичното лайно, което някой някога би си представил?
Те се намираха в главната зала или това, което бе останало от стария, предал богу дух ресторант. Беше ранен следобед. Айша се бе запиляла нанякъде и Халид нямаше представа къде. Баща му държеше нещо, което изглеждаше като винтовка или ловджийска пушка с обтекаема форма, но не бе нито едното, нито другото, а никога досега виждано нещо. Изглеждаше като дълга тънка тръба от синкавосив метал с широка муцуна, която проблясваше насочено към подобие на артилерийски окоп, направен по средата на помещението, над който се намираше бъчва, а по непознатото изделие се забелязваше компютъризиран спусък. Бе нещо, изработено от домашен изобретател, който сигурно бе горд и доволен от постижението си.
— Нима искаше да кажеш, че е оръжие? — попита Халид.
— Оръжие ли? Оръжие? Какво по дяволите си мислиш, момче? Това е проклет убиец на Същества! Конфискувах го днес от гнездото на конспираторите над пътя за Уорминстър. Цялата произведена партида от него беше заключена и мога да си благодаря, че взех тази мостра „А“, за да ми служи за собствено опазване. Огледай я добре, момче. Виждал ли си нещо толкова дяволско?
Халид осъзна, че Ричи има намерение да му позволи да го пипне. Той пое оръжието с огромно внимание и го остави да полегне върху отворените му длани. В прицела бъчвата изглеждаше студена и неясна и то в повече, отколкото се очакваше да бъде.