От цялото семейство остана само Айша — втората неуморна съпруга на Халим. Тя също се бе разболяла по време на Епидемията, но бе издържала на страданията и бе оживяла — по каквито и да било причини, това беше цената в този променен и унижен свят. Но за нея беше трудно сама да се оправя с ресторанта, освен това три четвърти от населението на Солсбъри беше починало от Епидемията и остатъка му не се нуждаеше от някакъв пакистански ресторант.
Айша намери други неща за вършене. Тя се настани да живее в няколко стаи в постепенно разрушаваща се сграда, която се намираше зад ресторанта и успяваше да се препитава във времената, когато националната валута изчезна, за да се замени с нов тип пари, които циркулираха в страната, заедно с множество импровизирани неща. Тя се занимаваше с пране и чистене на тези хора, които все още се нуждаеха от нейните услуги. Приготвяше храна и за по-възрастни хора, които бяха твърде немощни, за да се справят сами. След това, когато името й излезе в работната лотария, прекара известно време във фабриката, направена от Съществата в града, преплитайки тънки цветни жички в сложни механизми, чиито цели, естествено никога не бяха разбрани от нея.
И докато работата й с тези неща не беше достижима за нея, самата тя бе достижима за шофьорите на камиони, които преминаваха през Солсбъри и които разперваха мускулестите си неща в замяна на торбичките с храна, бартерно предоставени от корпорацията, в която работеха, представляващи нова версия на парите, които трябваше да получават. Това не беше нещо, избрано да го направи, ако имаше избор. Но тя не беше избрала инвазията на Съществата, нито самотното мъчение на Ясмина в склада на горния етаж и нямаше с кого да се посъветва за всички тези неща. Айша трябваше да яде, за да оживее, така че тя продаваше себе си когато можеше на шофьорите на камиони и това беше всичко.
Защо имаше смисъл да оцелееш, защо тя се безпокоеше и тревожеше в свят загубил значение и надежда? Може би заради самото оцеляване, заложено в нейните гени или най-вече, защото не беше съвсем сама в този свят. Извън претърпялото й катастрофа семейство, тя бе останала с дете, което трябваше да гледа — внукът на доведената си дъщеря — бебето Халид Халем Бърк. Детето на срама. Той също бе оцелял от заразата на Епидемията. Това също беше една от малките и грозни иронии, в процеса на реализацията й от Съществата, в света, в който едно почти шестмесечно дете не можеше да сключи споразумение с тях. И което доведе до огромна популация от бебета без родители.
Халид Халем Бърк беше здрав. Независимо от лишенията през тези печални години, недоимъка на храна и гориво, избухването на малки войни и болести при които можеше да се помисли за изчезване на расата, той израсна силен и здрав, такъв беше през цялото време. Притежаваше издръжливостта на майка си и дългите крака на баща си, с тяхното танцьорско изящество. При пръв поглед изглеждаше очарователен. Кожата му беше златистокафява, очите му бляскаха в синьо-зелено, а косата му бе гъста и къдрава, с чудесен бронзов цвят; изобщо в него се наблюдаваше великолепен евроазиатски нюанс.
В живота си Айша бе претърпяла много скръб и загуби, той представляваше за нея прекрасен фар, който осветяваше тъмата пред нея.
Истинските училища вече не съществуваха. Айша преподаваше на малкия Халид най-доброто, на което беше способна. Не бе ходила много на училище, но знаеше да чете и пише. С изпросени и взети на заем книги, тя се опитваше да го научи на същото. После намери една жена, която знаеше аритметика и направи уговорката тя да го подготвя срещу почистването на подовете на жилището й. Свърза се също така и със стар човек, който знаеше Корана и тъй като бе дълбоко религиозна жена, започна да изпраща Халид при него веднъж седмично, за да се запознае с Исляма. Момчето бе наполовина мюсюлманин, но Айша не поемаше отговорност за останалата му християнска половина и не можеше да си позволи той да навлезе в света като безверник. Самата тя бе убедена, че някъде, НЯКЪДЕ, съществува Бог, познат като Аллах, състрадателен и милостив Бог, на когото подчинението бе задължително и пред когото хората щяха да се изправят в деня на Страшния Съд.
— Ами Съществата? — попита я веднъж Халид, който вече бе навършил шест години. — Те също ли ще бъдат съдени от Аллах?
— Съществата не са хора. Те са джинове.
— Аллах ли ги е създал?
— Той е направил всички неща по Земята и Небесата. Създал е хората от грънчарска глина, а джиновете от бездимен огън.
— Но Съществата разпростряха над нас нечестивия. — Защо Аллах прави лоши неща, щом той е милосърден Бог?