— Съществата са зли — отвърна Айша с известна неловкост, съзнавайки, че по-мъдрите глави от нея, напразно са се мъчили да разрешат този въпрос. — Но те не са нечестиви, а само са инструменти на Аллах.
— Кой ги е изпратил при нас, за да правят злини? — попита Халид. — Що за добрина е тази, която стоварва лоши неща върху Собствените му хора, а Айша?
Тя се намираше отвъд дълбочината на разговора, но беше търпелива с него.
— Неведоми са пътищата на Аллах, Халид. Той е Единствения Бог и не можем да го съдим. Ако Той е имал причина да ни изпрати Съществата, ние нямаме право да питаме.
— Изпрати ни също смърт, глад и болести — мислеше тя. — И английски момчета, които убиха Халид на улицата, дори английско дете, което постави в корема на майка му и после то се роди. Аллах изпрати всичко това в нашия свят.
Но после си припомни, че ако Ричи Бърк не се бе вмъкнал дебнешком в къщата й, за да спи с Ясмина, сега, в този момент пред нея нямаше да стои това чудесно дете. И понякога каква добрина можеше да се появи пред злината. Какви сме ние, та да изискваме нещо от Аллах? Може би дори Съществата са били изпратени ултимативно за наше добро.
Може би.
До този момент нямаше никакви новини за бащата на Халид. Предполагаше се, че той беше избягал, за да се присъедини към армия, която се бореше със Съществата, но Айша не беше чувала, че някъде по света съществува такава.
Впоследствие, не много дълго след седмия си рожден ден, след като се завърна от следобедните уроци по изучаване на Корана, които всеки четвъртък се провеждаха в дома на стария Искандер Мустафа Али, Халид завари в къщи непознат бял човек, който стоеше в стаята заедно с баба му — беше мъж с голяма купчина разбъркани къдрави светли коси на главата си и ъгловато, почти лишено от плът лице, върху което светеха две хладни и сурови синьо-зелени очи, които го гледаха като някаква маска. Кожата му бе толкова бяла, че момчето се почуди дали той има кръв в тялото си. Цветът й изглеждаше почти тебеширен. Странният бял мъж беше седнал на стола на баба му, а тя самата изглеждаше странно нервна, Халид никога не я бе виждал такава — с блестящи капчици пот по челото си и присвити в тънка линия устни.
— Знаеш ли кой съм аз, момче? — каза белият мъж, после се облегна на стола и кръстоса крака — бяха най-дългите, които Халид беше виждал.
— Как би могъл да знае? — отвърна баба му.
Белият мъж я погледна и каза:
— Нека да го направя, ако нямаш нищо против.
Той се обърна към Халид и продължи:
— Ела тук, момче и застани пред мен. Не си ли един малък красавец? Как се казваш, момче?
— Халид.
— Кой те кръсти така?
— Майка ми, тя е починала. Кръстен съм на чичо си, който също е умрял.
— Защо по дяволите толкова хора са измрели, като би трябвало да бъдат живи? Но както и да е, Халид, аз се казвам Ричи.
— Ричи — повтори Халид с присвит глас, защото вече бе започнал да разбира разговора.
— Да, Ричи. Чувал ли си някога за човек с име Ричи? За Ричи БЪРК?
— Това е моят баща — почти прошепна Халид.
— Точно така. Този юнак заслужава голяма награда. Не само красив, но и интелигентен! Добре, какво друго някой би трябвало да очаква? Тук съм, момчето ми, аз съм твоят дълго изгубен баща! Ела тук и ме целуни!
Халид неуверено погледна към Айша. Лицето й все още блестеше от пот и бе много бледно. Изглеждаше като болна. След няколко мига, тя кимна съвсем слабо.
Той направи половин стъпка към мъжа, който беше неговия баща, а той от своя страна го хвана грубо за китката на ръката му, издърпа го нагоре и го притисна към себе си. Халид не го целуна истински, по-скоро се отърка в бузата му. Контактът с четинестата й повърхност беше болезнен за момчето.
— Така, момче, върнах се, както виждаш. Прекарах далече седем мизерни гладни години, но се върнах и възнамерявам да живея с теб като твой баща. Можеш да ми казваш „тате“.
Халид се вторачи в него зашеметено.
— Давай, кажи го! Кажи: „Много съм доволен, че се завърна, татко“.
— Татко — произнесе трудно Халид.
— И останалото, ако обичаш.
— Толкова съм доволен… — запъна се момчето.
— Че си се върнал.
— … че си се завърнал…
— Татко.
— Татко — повтори Халид колебливо.
— Ти си добро момче, разбрах го лесно. Кажи ми, мислил ли си за мен, докато си пораствал?
Халид отново отправи поглед към Айша, а тя скришом му кимна.
— Да, и тогава, и сега — отвърна детето с дрезгав глас.
— Само сега ли или тогава? Това ли е всичко?
— Сега едва ли някой има баща. Но когато срещах някого с такъв, мислех за теб. Чудех се къде се намираш. Айша ми каза, че си воювал против Съществата. Наистина ли си го правил, татко? Наистина ли си се сражавал против тях? Убил ли си някое?