— Не ми задавай глупави въпроси. Кажи ми, момче, ще носиш ли името Бърк или оставаш Хан.
— Бърк. Халид Халем Бърк.
— Казвай ми „сър“, когато не се обръщаш към мен с „татко“. Кажи: „Халид Халем Бърк, сър.“
— Халид Халем Бърк, сър. Татко.
— Или едното, или другото. Не двете заедно.
Ричи Бърк стана от стола, разгъвайки частите на тялото си. Все по-високо и по-високо и по-високо. Той беше невероятно висок и твърде слаб. Голямата му височина акцентираше върху неговата стройност. Халид, макар и висок за неговата възраст, изглеждаше пред него като джудже. В мислите му се промъкна съмнението, че баща му не е съвсем човек, а по-скоро демон или дори джин, който се е измъкнал от бутилката си, като в приказката, която Мустафа Али му беше разказал. Трябваше да запази тези мисли за себе си.
— Добре — каза Ричи Бърк. — Да бъде Халид Халем Бърк, харесвам го. Един син трябва да притежава фамилията на баща си. Но не и частта Халид Халем. От сега нататък твоето име ще бъде Кендъл или Кен за по-кратко.
— Моето име е Халид…
— … името на чичо ти, да. Но той е мъртъв. Всъщност всеки е мъртъв, Кени. Кендъл Бърк е добро английско име. Дори Кендъл Хамилтон Бърк. Така ли е, момче? Колко е красиво! Ще те науча на няколко неща, ще го направя. Ще направя от теб мъж.
ТУК СЪМ МОМЧЕТО МИ, АЗ СЪМ ТВОЯТ ДЪЛГО ИЗГУБЕН БАЩА!
Халид никога не знаеше, какво означава да имаш баща и никога не бе проучвал такава идея, дори никога не беше изпитвал ненавист към такова изследване, защото Айша по принцип беше спокойна и стабилна в душата си, и приемаше стабилните личности без да изразходва ценна енергия за да мрази каквото и да е, а той бе обвързан с нея в това отношение. Ричи Бърк, който бе започнал да го учи как да се отнася с баща си, го бе накарал да долови какво означава да мразиш.
Ричи се нанесе в спалнята, която по-рано беше на Айша, а самата тя се пренесе в бившата стая на Ясмина. Тя отдавна беше запусната и занемарена, но те я почистиха, преследвайки паяци и заковавайки дъски по пода, които се бяха измъкнали от него. Айша премести там дрехите си и постави на шкафчетата снимки в рамки на бившето си починало семейство, които по-рано се намираха в спалнята, след това драпира две сарита, които никога преди това не бе обличала и ги окачи на оголената стена, чиято боя бе започнала да се лющи.
Беше от странно по-странно Ричи да живее с тях.
Бе нещо като всеобщ катаклизъм или ужасяващо нахлуване на извънземна форма, която по някакъв начин изглеждаше като ударът на Съществата при тяхното пристигане.
През повечето от дните, той се намираше извън къщи. Работеше в близкия град Уинчестер, пътувайки насам и натам в малка кафява кола от времето предшестващо Завоеванието. Халид никога не бе ходил в Уинчестер, нито пък майка му, независимо от хапчетата, които можеше да закупи там, за да предизвика абортирането му. Халид не бе излизал от Солсбъри, нито бе стигал до Стоунхейдж, който сега се бе превърнал в център на дейността на Съществата и вече нямаше туристически вид. Само някои от хората в Солсбъри пътуваха през тези дни. Малко от тях притежаваха автомобили, основно по причина на добиваното количество нефт, изпълнено с трудности, но Ричи изглежда нямаше такива проблеми.
Понякога Халид се чудеше с какво точно се занимава баща му в Уинчестер, но го попита за това само веднъж. Думите едва се измъкнаха от устата му, след като дългата ръка на баща му се изви и го удари по лицето, разцепи долната му устна и покапалата кръв се разля по брадичката му. Халид смаян бе наблюдавал действието му, никога досега баща му не го беше удрял, това не се беше случвало.
— Длъжен си да не ме питаш за това отново! — каза той, изправен насреща му като планина, а студените му очи бяха станали още по-студени, обзети от ярост. — Какво правя в Уинчестер не е твоя работа, нито на когото и да е друг, слушаш ли ме момче? Това е мой личен въпрос. Мой собствен.
Халид изтри долната си устна и се вгледа в баща си с чувство на озадаченост. Болката от зашлевяването не бе толкова голяма, но изненадата и шока от нея отекна в съзнанието му. А озадачеността от нея щеше да остане и в последствие.
Той никога повече не попита за бащината работа, но Ричи с чудесна последователност продължаваше да го удря, изглежда, че чрез боя изливаше яда си. И беше трудно да се предскаже какво би могло да го раздразни. Може би едно от нещата бе всяко нарушение на уединението му. Веднъж, докато говореше с баща си в спалнята му за кървава битка между две момчета, Халид без да помисли прекара ръка по китарата му, която стоеше окачена на стената до леглото и тя леко издрънка, а това бе нещо, за което бе желал от месеци. Преди звукът от издрънчването да замлъкне, Ричи отпусна ръка и гърбът на момчето се удари в стената.