Владимир Мусаков
Кратък послеслов
В който един удавник бива изгорен и емигрира. Околосветско пътешествие на недоизгорения еретик. Фабиан и „нравствените съдници“
Когато преди три десетилетия1 написа историята на моралиста Якоб Фабиан, Кестнер остави своя герой да се удави. На някои това не се стори достатъчно. Две години по-късно Хитлер и Гьобелс извадиха тленните останки на покойника и ги подложиха на аутодафе. „Фабиан“ изгоря на кладата пред Берлинския университет наред със съчиненията на Хайне и Лесинг, на Цвайг и Фойхтвангер.
Но въпреки двойната си смърт, Фабиан продължи да живее. Той прекрачи границите на онази Германия, в която му бе забранено да съществува дори като удавник, и се появи в превод в 29 страни по всички краища на земното кълбо. Бе издаван и преиздаван, четен и препрочитан. Милиони хора от всички континенти бяха потресени от онова, което имаше да им каже Кестнер за живота в Германия в навечерието на хитлеровата „ера“.
А когато през май 1945 година знамето с пречупения кръст бе свалено завинаги от кулата на Райхстага, заедно с хилядите емигранти в Германия се завърна и възкръсналият удавник, недоизгореният еретик Якоб Фабиан. По повод първото следвоенно издание на тази книга писателите Щефан Хермлин и Ханс Майер писаха: „Светът, сред който живя Фабиан, сега вече не съществува. За наше време историята на Ерих Кестнер е нещо като «document humain». Да си зададем сега въпроса точно тъй, както би следвало да си го зададе един съвременен критик: има ли какво да ни каже днес Фабиан? Положително да… Като всички добри книги и тази, при коренно различни условия, добива съвсем ново значение. Ето защо е препоръчително да се прочете историята на един моралист, макар неговият живот да няма нищо общо с нашето съвремие: моралистът Фабиан е преди всичко почтен човек — а днес историята на един почтен човек не е изгубила нищо от своята актуалност… Фабиан живее сред гъмжилото на един побъркан свят и сред армията на безработните, сред безсмислени престрелки между представителите на работничеството и на дребната буржоазия, сред редактори на националистични вестници и берлински литератори… Трудно е било за един човек да остане почтен сред такава атмосфера… Книгата на Кестнер е типична. И добре е, че е издадена отново, за да може чрез нея младото поколение, което не е видяло това, да разбере как гинехме ние и защо бе възможно да се случи всичко останало.“2
Когато дадоха тази оценка за „Фабиан“, Хермлин и Майер не можеха да знаят какъв обрат ще вземе развитието на следвоенна Германия. Никой не подозираше още отцепването на трите западни зони и създаването на Германската федерална република, никой не подозираше, че толкова бързо там ще се развият отново същите условия, сред които „Фабиан“ бе написан. През 1947 година Хермлин и Майер отчетоха „историческата стойност“ на „Фабиан“. Ала днес от „document humain“, разказаното във „Фабиан“ се превърна пак в печална реалност за западната половина на Германия. Днес там отново зависи от настроението и благоволението на директори от сорта на Брайгкопф, дали способни работници като Фабиан имат право на съществуване или не. Отново филмови продуценти от сорта на Макарт разполагат със своите актриси като с вещи. Отново хиляди хора живеят в мрачна безперспективност, която ги кара да забравят всичко човешко в себе си, тласка ги към престъпност, разгулен живот и еротика във всичките й видове и всичките и извращения. Тъй напречният разрез на германското общество, направен от Кестнер преди 30 години, днес изведнъж добива нова и не по-малко тревожна актуалност.
Точно както ножът на хирурга не може да пощади човешката плът, когато пациентът трябва да бъде спасен от рак или язва, тъй и перото на сатирика не може да си позволи в името на фалшивия морал да премълчи или замаже една от най-страшните язви на капиталистическия свят: падението на нравствеността, оскотяването на човеците. И ако Кестнер рисува това падение с ярки бои, той не го прави самоцелно. Прави го, защото не иска да лиши от едно особено важно основание своето страшно обвинение срещу обществения порядък, погубил Якоб Фабиан: смазването на човешкото достойнство, превръщането на човека в стока. На онези, които не можаха да разберат това, Кестнер отговори още през 1931 година:
„Тази книга не е писана за малолетни, независимо от това на каква възраст са те. В нея авторът многократно посочва анатомичната разлика между половете. Той дори не се свени да говори и за различните полови извращения. И го е сторил не защото иска да фотографира живота. Най-важното за него бе да запази пропорциите в живота, който описва. И уважението му към тази задача се оказа по-силно, отколкото чувството му за благоприличие.“3
2
H. Mayer, St. Hermlin — „Beim Wiederlesen des Fabian von Erich Kästner“ (Ansichten über einige Bücher und Schriftsteller, Verlag Volk uud Welt, Berlin, DDR, 1947, S. 93–96).
3
Ерих Кестнер — „«Фабиан» и нравствените съдници“. Die Weltbühne, Nummer 43, 27. Oktober, 1931, S. 642–643.