Томас Едисон разбирал по-добре от всеки друг преди него, а и от повечето след него, че иновацията сама по себе си е продукт, чието осъществяване е отборно усилие, изискващо проби и грешки. Той започва кариерата си в телеграфната индустрия, прехвърля се към машини за борсата, а през 1876 г. основава лаборатория в Менло Парк, Ню Джърси, за да се захване, както го нарича той, с „бизнеса с изобретенията“. По-късно се премества в още по-голяма лаборатория в Уест Ориндж. Той събира екип от 200 умели занаятчии и учени и ги използва безмилостно. Повежда дълга война срещу бившия си служител Никола Тесла и изобретения от него променлив ток по единствената причина, че го е открил той, а не Едисон. Подходът на Едисон проработил, за шест години той регистрирал 400 патента. Остава твърдо фокусиран върху това от какво има нужда светът и после измислял начини да задоволи търсенето, вместо да прави обратното. Методът при изобретенията винаги е бил на проби и грешки. За разработването на никел-желязната батерия служителите на Едисон провели 50 000 експеримента. Той пълни лабораториите с всякакви материали, инструменти и книги. Както гласи знаменитата му реплика: „Изобретението е 1 процент вдъхновение и 99 процента пот“. Но в същината си неговата работа не е да прави изобретения, а да въвежда иновации – да превръща идеите в практична, надеждна и достъпна реалност.
Но колкото и постепенно да е развитието на иновацията с електрическите крушки, резултатът е трансформираща промяна в живота на хората. Изкуствената светлина е един от най-големите дарове на цивилизацията, а електрическата крушка я прави евтина. Една минута работа при средната заплата през 1880 г. осигурява четири минути светлина с керосинова лампа. Минута работа през 1950 г. печели вече над седем часа светлина от крушка с нажежаема жичка. През 2000 г. часовете са вече 120. Изкуствената светлина за пръв път става достъпна за обикновените хора, заличава мрака на зимата, разширява възможностите за четене и учене, а покрай това снижава и риска от пожар. Тази иновация няма сериозни недостатъци.
Крушките с нажежаеми жички властват повече от век и все още са основният способ за осветление, поне в домовете. Когато дават път на нова технология през XXI в., това е по принуда. Иначе казано, трябваше да бъдат забранени, понеже заместителят им е доста непопулярен. Решението на правителствата по света през 2010 г. под натиска на лобито на производителите на компактни флуоресцентни крушки да „изключат“ лампите с нажежаеми жички, за да се намалят емисиите от въглероден диоксид, се оказа доста глупаво. Компактните флуоресцентни крушки загряват бавно, не издържат колкото беше обещано, а като отпадък са опасни. Освен това са много по-скъпи. Енергийната им ефективност не компенсира тези недостатъци според повечето потребители, така че трябваше да бъдат извадени принудително на пазара. Разходите само във Великобритания заради принудителното купуване и придружаващите субсидии се оценяват на около 2,75 милиарда паунда.
Но най-лошото е, че ако правителствата бяха изчакали само няколко години, щеше да има много по-добър заместител, още по-икономичен, при това без недостатъците: светодиодите или LED лампите. Царуването на компактните флуоресцентни крушки продължи едва шест години, преди да ги захвърлят и да спрат производството им заради все по-ниските цени и повишаващото се качество на LED. Все едно правителствата през 1900 г. да бяха принудили хората да си купуват парни автомобили, вместо да изчакат появата на по-добри модели с двигатели с вътрешно горене. Целият епизод с компактните флуоресцентни крушки е урок по погрешно налагане на иновации от страна на правителствата. Както се изразява икономистът Дон Будро, „Всяко законодателство, което принуждава американците да преминат от използването на една крушка към друга, неизбежно е продукт на ужасна смесица от заинтересовани групи в политиката и безразсъден символизъм с цел да се успокои електорат, който все по-силно вярва, че небето ще падне“.
LED осветлението всъщност от доста време беше в режим на изчакване. Явлението, че полупроводниците понякога светят, когато през тях протича ток, е наблюдавано за пръв път през 1907 г. във Великобритания и се изследва за пръв път в Русия през 1927 г. През 1962 г. един учен от „Дженерал Електрик“ на име Ник Холоняк открил как да направи по-ярки LED светлини от галиев арсенид фосфид, докато се опитвал да разработи нов вид лазер. В лабораториите на „Монсанто“ скоро се появили жълти LED и през 1980-те години LED диодите вече са в часовници, светофари и платки. През 1993 г. Шуджи Накамура от „Ничия“ в Япония открива сини LED, като използва галиев нитрид, но бялата светлина все още оставала тайна, а това не позволявало на LED диодите да навлязат масово в осветлението.