Когато Големият флот се събрал в Спитхед на 26 юни в присъствието на Принца на Уелс за отбелязването на Диамантения юбилей на кралица Виктория, Парсънс замислил дързък номер. Над 140 кораба се подредили в четири линии с обща дължина над 40 километра. Между тях пуфтял кралският конвой от кораби – „Виктория и Албърт“ с Принца на Уелс на борда, лайнерът на P&O „Картаген“ с други кралски гости, „Еншантрес“ с лордовете от Адмиралтейството, „Дунав“ с членове от Камарата на лордовете, „Уайлдфайър“ с колониалните премиери, лайнерът „Кампания“ на „Кунард“ с членове от Камарата на общините, а най-накрая бил „Елдорадо“ с чуждите посланици. Сред поканените чуждестранни бойни кораби бил и „Крал Вилхелм“ с принц Хайнрих Пруски на борда.
Парсънс нарушил правилата, избегнал бързите парни катери на охраната, вкарал „Турбиния“ между линиите на корабите и започнал да се стрелка напред-назад пред благородниците, преследван напусто от кораби от Кралския флот, един от които едва не се сблъскал с дребната морска хрътка. Това била истинска сензация.
Изненадващо, но демонстрацията не била приета с голямо оскърбление. Помогнало и това, че германците станали свидетели на епизода, а Принц Хайнрих Пруски се погрижил да изпрати поздравително съобщение на Парсънс. Флотът схванал намека и през 1905 г. било решено, че всички бъдещи военни кораби щели да бъдат с турбинно задвижване. Първи бил HMS „Дредноут“. През 1907 г. бързият лайнер „Мавритания“, задвижван с турбините на Парсънс, бил фотографиран редом до мъничкия си предшественик „Турбиния“.
Моментът в Спитхед е до известна степен подвеждащ. Историята на турбините и електричеството се развива постепенно, не е белязана от някакви внезапни промени. Парсънс е само един от мнозината по пътя, които крачка по крачка създавали и подобрявали машини, които произвеждали електричество и осигурявали захранване. Това е еволюция, а не поредица от революции. Ключовите изобретения се градят на предишните и правят следващите възможни. Алесандро Волта създава първата батерия през 1800 г., Хъмфри Дейви изработва първата дъгова лампа през 1808 г., Ханс Кристиан Оерстед прави връзката между електричеството и магнетизма през 1820 г., Майкъл Фарадей и Джоузеф Хенри създават първия електрически мотор през 1820 г. и първия генератор през 1832 г. Самюел Варли, Вернер фон Сименс и Чарлз Уийтстоун показват завър-шени динамо-електрически генератори през 1867 г., а Зеноб Грам ги превръща в генератори на прав ток през 1870 г.
Турбината на Парсънс е имала около 2 процента ефективност при преобразуването на енергията от въглищата в електричество. Днес газовите турбини с комбиниран цикъл имат около 60 процента ефективност. Графиката на прогреса между двете устройства показва постепенно усъвършенстване без резки промени. През 1910 г. инженерите използват отпадъчната топлина, за да загряват водата и въздуха и подобряват ефективността до 15 процента. През 1940 г. тя вече гони 30 процента благодарение на използването на въглищен прах, повторно загряване на парата и по-високата температура. През 1960-те години генераторът с комбиниран цикъл позволява създаването на версия на турбореактивен двигател успоредно с парна турбина и ефективността почти се удвоява. Да изтъкнем кои умни хора са имали повратна роля в целия процес, е трудно, че и подвеждащо. Това е съвместно усилие на множество мозъци. Иновацията продължава дълго след като ключовите технологии били „изобретени“.
Ядрена мощ и
феноменът на де-иновациите
През XX в. се появява само един иновативен източник на енергия – ядрената мощ. (Вятърните и слънчевите технологии, макар и значително усъвършенствани, все още осигуряват само 2 процента от световната енергия.) По отношение на енергийната плътност атомните горива нямат равни – обект с размерите на куфар може да захранва цял град или самолетоносач почти безкрайно. Разработването на ядрена енергетика за граждански цели е триумф на приложната наука, като следата води от откриването на ядреното делене и верижната реакция през проекта „Манхатън“, който превръща теорията в бомба, към постепенно инженерно развиване на контролирано ядрено делене и прилагането му към вряща вода. В такава история няма как да изпъкне един човек, освен ако не е Лео Силард с ранното осъзнаване на потенциала на верижната реакция през 1933 г., генерал Лесли Гроувс, ръководител на проекта „Манхатън“ през 1940-те години, или адмирал Хайман Риковър, управлявал разработването на първите ядрени реактори и адаптирането им за подводници и самолетоносачи през 1950-те години. Но както показват тези имена, става дума за екипни усилия на военните и цивилните предприятия, както и на частни изпълнители на договори. През 1960-те години всичко това кулминира в гигантска програма за строеж на централи, които ще използват малки количества обогатен уран, за да кипват огромни количества вода надеждно, непрестанно и безопасно по целия свят.