Днес обаче тази индустрия запада, производството на електроенергия намалява, тъй като старите централи затварят по-бързо, отколкото се строят нови. Времето на тази иновация отминава, технологията е застинала на място. Това не е заради липса на идеи, а по съвсем различна причина: липсата на възможност за експерименти. Историята на ядрената мощ е предупреждение как иновацията може да се препъне и дори да дръпне назад, ако не може да се развива.
Проблемът е в инфлацията на разходите. Разходите за атомните централи се повишават неспирно в продължение на десетилетия основно заради засилването на опасенията за безопасността. Индустрията остава почти напълно изолирана от единствения познат човешки процес, който надеждно намалява разходите – пробите и грешките. Но понеже в случая с ядрената мощ грешките могат да се окажат катастрофални, а пробите са невъобразимо скъпи, ядрената енергетика не може да рестартира пробите и грешките. Ето как се оказваме с незряла и неефективна версия на технологията, водо-водния ядрен реактор, която постепенно бива задушавана от изискванията на регулаторите, които реагират на притесненията на хората и на реакцията на активистите за отказ от атомна енергия. Освен това технологиите, които са наложени по света от правителствата, но преди да са наистина готови, понякога се препъват. Ако бяха получили възможността да се развият малко по-бавно, резултатите щяха да са по-добри. Трансконтиненталните железопътни линии в Съединените щати са били провал и са довели до банкрути, с изключение на една, която обаче се финансира частно. Няма как да не се замислим, че ако ядрената енергетика не беше развита толкова прибързано и не беше до толкова голяма степен резултат от военни усилия, тя може би щеше да е по-успешна.
В книгата си „Опцията на атомната енергия“ (The Nuclear Energy Option) от 1990 г. физикът Бърнард Коен твърди, че причината, поради която по-голямата част от Запада е спряла да строи атомни централи през 1980 г., не е страхът от инциденти, изтичане на радиация или натрупване на ядрени отпадъци, а е безжалостното натрупване на разходите заради изискванията на регулаторите. Диагнозата му се оказва все по-вярна.
Всичко това не е заради недостиг на идеи за нов тип ядрена енергия. В пауър пойнт презентациите на инженерите има стотици различни дизайни за реактори, някои от тях в миналото са създали работещи прототипи и биха ги развили, ако бяха получили финансовата подкрепа, оказана на конвенционалния водо-воден реактор. Две от най-широките категории са реактори с течен метал или разтопена сол. Вторият работи със соли на торий или уранов флуорид, вероятно с участието на други елементи като литий, берилий, цирконий или натрий. Ключовото предимство на този дизайн е, че горивото е в течна форма, а не на твърди пръти, затова охлаждането е по-равномерно, а отстраняването на радиоактивните отпадъци е по-лесно. Освен това няма нужда от високо налягане, което намалява рисковете. Разтопената сол е не само гориво, но и охладител и притежава чудесното качество да забави реакцията, когато се нагрее силно, а така разтапянето на активната зона на реактора е невъз-можно. Освен това в реактора има специална запушалка, която се разтапя при определена температура, горивото се оттича в камера и ядреното делене спира като втора обезопасителна система. Това е драстично по-сигурно от реактора в Чернобил, да кажем.
Торият се среща по-често от урана и от него може да се получи уран 233. Така от едно и също количество гориво се генерира около 100 пъти повече енергия, не се използва плутоний, а отпадъците са по-малко и с по-кратък период на полуразпад. В САЩ през 1950-те години е пусната подводница с натриев охладител, а през 1960-те години са построени два експериментални реактора с ториеви соли, но проектът в крайна сметка е изоставен, тъй като всички пари, обучение и интереси се фокусират върху леководните реактори с уран. Някои страни се опитват да променят това решение, но все още никой не се е заел наистина сериозно.
Но дори и да има пробив, прочутото обещание от 1960-те години, че един ден ядрената енергия ще струва жълти стотинки, надали ще бъде изпълнено. Просто проблемът е, че технологията на ядрената енергетика е зле пригодена към най-ключовата практика на иновациите – учене чрез правене. Всяка атомна централа е толкова голяма и толкова скъпа, че разходите няма как да бъдат снижени чрез експерименти. Невъзможно е и да се промени концепцията по време на изграждането, тъй като всички предварителни планове трябва да преминат през гъстата джунгла на регулациите. Или представяш всичко предварително и се придържаш към проекта, или се връщаш от точка нула. Но този начин на работа няма да намали разходите и да повиши ефективността в нито една технология. С него компютърните чипове щяха да са още на нивото на 1960 г. Строим атомни централи, както египтяните са строели пирамидите – веднъж завинаги.