След инцидента на Тримилния остров и в Чернобил през 1986 г. активистите и обществеността изискаха по-високи стандарти за безопасност. Получиха ги. Според една оценка за единица мощност въглищата убиват 2000 пъти повече хора от ядреното гориво. Биоенергията убива петдесет пъти повече, газът – четиридесет пъти, а слънчевите панели – пет пъти (хората падат от покривите при инсталирането им). Дори енергията от вятъра убива два пъти повече хора от ядрената. В тези данни са включени катастрофите в Чернобил и Фукушима. Допълнителните мерки за безопасност просто превърнаха ядрената енергетика от много, много сигурна система в много, много, много сигурна система.
Или пък я направиха по-малко безопасна? Спомнете си нещастието във Фукушима през 2011 г. Централата там е имала огромни недостатъци по отношение на безопасността. Помпите са били в мазе, което лесно се наводнявало от приливни вълни – доста елементарна грешка, която надали ще бъде повторена при по-съвременен дизайн. Реакторът е бил стар и отдавна е щял да бъде изваден от употреба, ако Япония все още строяла нови ядрени реактори. Потискането на разрастването на ядрената енергетика и на иновациите чрез скъпи свръхмерки реално е оставило централата във Фукушима отворена след полагаемия срок, като така е отслабена безопасността на цялата система.
Изискваните от регулаторите допълнителни мерки за безопасност са на висока цена. Трудът за построяването на атомна централа се увеличи страшно много, но повечето е работа за „белите якички“ от администрацията и подписване на документи. Според едно проучване, през 1970-те години с новите разпоредби количеството материали за мегават е нараснало както следва: стомана с 41 процента, бетон с 27 процента, тръби с 50 процента, електрически кабели с 36 процента. В интерес на истината, когато колелото на регулациите се завърта, в проектите започват да се добавят характеристики, за да предугадят промени в правилата, които понякога дори не се случват. Най-важното е, че в такава регулирана среда строителите на атомни централи са принудени да изоставят практиката за иновации на място при разрешаването на неочаквани проблеми, тъй като така нарушават правилата, трябва да започват наново, а това допълнително повишава разходите.
Отговорът, разбира се, е атомната централа да бъде създадена като модулна система с малки, построени във фабрика реактори, които слизат от поточните линии със стотици и се подреждат като яйца в кутия във всяка атомна централа. Това снижава разходите, както се е получило и при Форд Модел Т. Проблемът е, че сертифицирането на нов дизайн за реактор отнема три години. Това, че е по-малък, не променя нещата, нито пък облекчава процедурата, така че разходите удрят по-тежко тъкмо малките реактори.
Междувременно обаче днес термоядреният синтез, процесът на освобождаване на енергия от сливането на водородни атоми, за да се образуват атоми хелий, може би най-накрая ще изпълни обещанието и ще започне да произвежда почти неограничена енергия в рамките на следващите няколко десетилетия. Откриването на т.нар. високотемпературни суперпроводници и създаването на т.нар. сферични термоядрени реактори (токамаци) вероятно най-накрая ще опровергаят старата шега, че ядрената енергия ще е достъпна след трийсет години – тя е тук от повече от трийсет години. Термоядреният синтез може би е в търговски разцвет под формата на множество относително малки реактори, генериращи електричество, вероятно по 400 мегавата всеки. Това е технология, при която няма почти никакъв риск от разтапяне или експлозия, радиоактивните отпадъци са малко и няма притеснения, че ще се използва за оръжия. Горивото е предимно водород, реакторът може да си го осигурява сам от вода чрез електричество, така че негативният отпечатък върху планетата ни е малък. Основният проблем пред термоядрените реактори, както е и при атомното делене, е как да се снижат разходите чрез масово производство на реактори, но с възможност за промяна в дизайна на базата на получения опит и така да научим уроците си.