Изненадата на шистовия газ
Една от най-изненадващите истории на XXI в. е възходът на природния газ, гориво, за което само преди десетилетие се смяташе, че е на ръба да бъде изчерпано, но днес е в изобилие и е евтино. Това е историята на иновация, довела до добив на газ от шистите. До около 2008 г. общото мнение сред експертите по енергетика беше, че запасите от природен газ практически ще бъдат изчерпани още в началото на XXI в. Нефтът и въглищата ще стигнат за повече време. Такива предсказания са правени и преди, при това неведнъж. През 1922 г. Комисията по въглищата на САЩ, създадена от президента Уорън Хардинг, интервюира 500 души от енергийната промишленост за единайсет месеца и стига до заключението, че „добивът на газ вече започва да намалява“. През 1956 г. нефтеният експерт М. Кинг Хъбърт предрича, че добивът на природен газ в САЩ ще достигне пика си през 1970 г. с 1,08 милиарда куб.м на ден и ще започне спад. В интерес на истината добивът през 1970 г. е 1,64 милиарда куб.м на ден и продължава да се покачва. Днес е около 2,27 милиарда куб.м дневно.
Тези предсказания се оказаха пословично погрешни по две причини. Първо, строгите регулации върху цените на газа през 1970-те години, базирани на теорията, че запасите се изчерпват, реално задържат проучванията на нови залежи. Компаниите отхвърлят газа като нещо безсмислено и вместо това залагат на нефта. Това наистина води до пик в добива, което мнозина приемат погрешно като начало на изчерпването на запасите. Невероятно е, че през 1970-те години американското правителство прокарва няколко мерки за забрана за производство на електричество чрез нефт или газ в централи, които могат да имат достъп до въглища, и забранява строежа на електроцентрали, които да не могат да работят с въглища. Дерегулирането на газовата индустрия при президента Рейгън води до скок в добива.
Втората причина за изобилието от газ през второто десетилетие на XXI в. е иновацията. В Щатите компаниите за проучване на газ и нефт се заловиха да намерят начини как да изцедят повече от всяко поле, както и да ги добиват от „твърди“ скали, където те не са в естествената си форма. В резултат през 1990-те години в Тексас по случайност е открито хидравличното разбиване, което в комбинация с новите методи на сондаж позволява да се върви хоризонтално по скалния слой в продъл-жение на километри и така шистите, които съдържат повечето въглеводороди, се превръщат в огромен източник на газ и нефт. Като добавим и газа от шелфа и възможността да бъде транспортиран по море, става ясно защо светът в момента разполага със солидни запаси от газ, най-чистото и най-безопасното гориво от изкопаемите, че и с най-ниско въглеродно съдържание. Ключово място за пробива са шистите в находището „Барнет“ край Форт Уърт, където един предприемач на име Джордж Мичъл, син на гръцки козар, натрупал състояние от доставки на газ за Чикаго. Той имал хубав договор с фиксирани цени, другаде щяло да му се наложи да свали цените. Затова отчаяно искал да изцеди колкото може повече от шистите в „Барнет“, където имал големи права за сондиране. В края на 1990 г. добивът спадал, спадала и стойността на акциите на „Мичъл Енерджи“. Това причинявало лични затруднения на Мичъл, тъй като имал благотворителни ангажименти, финансирани със заеми, обезпечени с акциите. Съпругата му била болна от Алцхаймер, а него го мъчела простатата. По всякаква логика 78-годишният мултимилионер би трябвало да постъпи разумно, да зареже добива на газ в Америка, както вече правели всички големи нефтодобивни компании, и да ограничи загубите си. Бъдещето на газа се криело в шелфа, в Русия или в Катар. Но като много други иноватори Мичъл не бил разумен, затова продължил да се опитва газът да не спира да тече по тръбите му.
Знаело се, че шистите в „Барнет“ са богати на въглеводороди, но те не се отделяли лесно, затова скалите трябва да бъдат разпуквани дълбоко под земята, а микроскопичните пукнатини да се отворят. Технологията била добре известна, използвала гелове, които разтваряли пукнатините и освобождавали газа. При някои видове скали работела добре, но не и при шистите. Мичъл безуспешно налял 250 милиона долара в опити да приложи технологията в находището „Барнет“.
Един ден през 1996 г. служител на Мичъл на име Ник Стайнсбъргър забелязал странен резултат. Той наемал под-изпълнители, които да изпомпват в кладенеца гъст гел с много пясък в него. Но гелът и пясъкът били скъпи, той карал обслужващите компании да намалят количеството на гел и химикали в изпомпваната в дупката смес в опит да намали разходите и да изпомпва по-малко материал в шистите. В онзи ден гелът бил толкова разреден, че дори не бил „гел“. Стайнсбъргър така или иначе го изпомпил и забелязал, че кладенецът избълвал значително количество газ. Изпробвал още няколко кладенеца със сходни резултати. Докато бил на бейзболен мач с колега от друга компания, Майк Майерхофер, чул подобна история – вода с малко лубрикант и много по-малко пясък вършела добра работа при различни видове скали, в този случай в твърд пясъчник в Източен Тексас.