Отново се оказва, че иновацията е постепенен процес и започва сред неграмотните и обикновени хора, преди елитът да си присвои заслугите. Това вероятно е малко нечестно спрямо Дженър, който също като лейди Мери Уъртли заслужава слава, че е убедил света да възприеме практиката. Наполеон ваксинирал армиите си, въпреки че бил във война с Великобритания, тъкмо заради доказателствата на Дженър и му връчил медал. Нарекъл го „един от най-големите благодетели на човечеството“.
Пилетата на Пастьор
Ваксинацията победила едрата шарка толкова убедително, че през 1970-те години тази болест – някога отнела най-много човешки животи – отмря като цяло. Последният случай на по-смъртоносния щам Variola major е в Бангладеш през октомври 1975 г. Тригодишният Рахима Бану оцелява и все още е жив. Последният случай на Variola minor е през октомври 1977 г. в Сомалия. Али Маоу Маалин се заразил като възрастен и също преболедувал вируса. През по-голямата част от живота си той работил в кампания срещу полиомиелита, а през 2013 г. почива от малария.
Ваксинацията е пример за обща черта в иновациите – че използването често предхожда разбирането. През цялата ни история технологиите и изобретенията са били прилагани успешно без научно познание защо работят. За рационален човек от XVIII в. идеята на лейди Мери, че излагането на щам на фатална болест може да предпази човек от същата болест, сигурно е изглеждала налудничава. В нея няма рационална основа. Чак в края на XIX в. Луи Пастьор започва да обяснява как и защо работи ваксинацията.
Пастьор доказал, че микробите са микроскопични организми, като сварил ферментирала течност и показал, че тя остава инертна и не може да генерира нова ферментация, освен ако не бъде изложена на микроби, донесени от вятъра. Последният му удар бил да остави течността с достъп до въздух, но само през тесен съд като лебедова шия, чиято форма не позволявала на бактериите да преминат. През 1862 г. той се хвали: „Доктрината на спонтанното зараждане на живота никога няма да се възстанови от смъртоносния удар на този прост експеримент“.
Ако заразните болести се причинявали от микроби – разграничаването между бактериите и по-малките вируси все още предстояло да бъде направено, – то би ли могла инокулацията да бъде обяснена с промяната в характера на микроба и с промяната в уязвимостта на човешкия организъм? Обяснението на Пастьор идва в резултат на едно напълно случайно откритие. През лятото на 1879 г. той отишъл на почивка, като оставил асистента си Чарлз Чембърленд да инокулира пилета с холера от заразен пилешки бульон като част от поредица експерименти, целящи да се разбере природата на бактерията на холерата. Чембърленд забравил и също отишъл на почивка. Когато двамата се завърнали и направили експеримента, се оказало, че старият бульон разболява пилетата, но не ги убива.
Като действал вероятно по интуиция, Пастьор взел вирулентен щам на холера, който обикновено убивал пилетата, и инжектирал вече оздравелите (макар и след дълги страдания) птици. Те дори не показали влошаване на състоянието, камо ли да умрат. Слабият холерен щам ги бил имунизирал срещу по-силния. Пастьор започнал да осъзнава, че ваксинацията работела така – по-слабо вирулентният организъм предизвиквал имунна реакция, която блокирала по-агресивния щам. Не че разбирал нещичко от имунната система на човека, но науката започнала да настига технологията.
Рискът с хлора, който се оправда
Сцената е съдебна зала в Ню Джърси, а годината е 1908-а. Пред съда е изправена Водоснабдителната компания на Джърси Сити, която вече била загубила предишно дело, в което се доказало, че компанията не доставя „чиста и безопасна вода“ на града, както било указано в договора. Проблемът бил, че по-нагоре по течението над градския вододаен язовир все повече и повече хора строели къщи и изхвърляли отпадните води, включително и от тоалетните, директно в потоците, захранващи водохранилището. Смъртните случаи от тиф не били нещо необичайно в града. Въпреки че след 1899 г. били премахнати над 500 подобни тоалетни, а водата се филтрирала, компанията не успяла да предотврати заразяването на водоизточниците два или три пъти в годината при проливни дъждове.
Съдът дал срок от три месеца ситуацията да бъде поправена, а санитарният съветник на компанията Джон Лийл предложил идеята във водоизточника да се сипе малко хлорна вар, която е дезинфектант. На 26 септември, три дни преди началото на втория съдебен процес била построена пречиствателна станция, която заработила и хлорирала по над 150 000 куб.м вода на ден. На процеса обаче се оказало, че Лийл не е потърсил никакво разрешение за провеждане на експеримента върху жителите на Джърси Сити, при това по време, когато се ширело всеобщо отвращение към добавянето на химикали в питейната вода. „Самата идея за химическа дезинфекция е отблъскваща“, прогърмял гласът на Томас Драун (много подходящо име, на английски to drown означава давя се – бел. а., бел. прев.) от Масачузетския технологичен институт и отразил възгледите и на останалите капацитети в учреждението. Решението на д-р Лийл било смело, но рисковано.