Ето защо в съда адвокатът на града възразил срещу схващането, че компанията можела да изпълни задължението си да осигури чиста вода чрез бърз химически трик при неизвестен риск за населението, което дори не било попитано за съгласие. Той настоял съдията да откаже дори да изслуша доказателствата дали хлорът е помогнал. Съдията обаче не се съгласил и позволил на компанията да изложи случая си. При кръстосания разпит Лийл казал следното за хлора: „Смятам, че това е най-безопасният, най-лесният и най-евтиният и най-добрият метод да пречистваме водата всеки ден от годината, всеки час и всяка минута“. После добавил: „Вярвам, че водоснабдяването на Джърси Сити днес е най-безопасното в света“.
В: Има ли лош ефект върху здравето на хората?
О: Ни най-малък.
В: Вие пиете ли от тази вода?
О: Да, сър.
В: Често ли?
О: Да, сър.
След продължителен процес съдията накрая постановил, че компанията е изпълнила задълженията си чрез тази иновация. Случаят с Джърси Сити се оказал повратен момент в снабдяването с чиста вода. Градовете из цялата страна и по света започнали да използват хлорирането за пречистване на водоизточниците, както го правят и до ден днешен. Епидемиите от тиф, холера и диарии изведнъж изчезнали. Но откъде му хрумнала идеята на д-р Лийл? От един сходен експеримент в Линкълн, Англия, казал самият той на съдебния процес. Също като повечето иноватори, той не претендира да е изобретател.
В Линкълн броят на смъртните случаи от тиф намалял след инсталиране на пречиствателна станция с пясък. През 1905 г. обаче градът бил поразен от лош нов изблик на болестта, която отнела живота на 125 души. Линкълн се обърнал към д-р Александър Крукшанк Хюстън, бактериолог от Кралската комисия по изхвърлянето на отпадните води. Два дни след пристигането си през февруари 1905 г. д-р Хюстън направил импровизирано устройство за гравитационно добавяне на хлорос (натриев хипохлорит, или по-просто казано белина) във водата, което дало незабавно отражение върху нивата на новите инфекции с тиф.
Откъде обаче му хрумнала идеята на д-р Хюстън? Вероятно от един офицер от Медицинската служба на Индийската армия на име Винсънт Несфийлд, който през 1903 г. публикувал статия, в която предлагал как точно да се получи и използва течен хлор за дезинфекция на водоизточници. Техниката на Нес-фийлд е близка до използваната днес и изпреварила с много времето си. Не знаем къде и дали въобще я е използвал.
Но откъде му хрумнала идеята на д-р Несфийлд? Може би от един взрив на тиф в Мейдстоун в Кент през есента на 1897 г., при който се разболели 1900 души, а около 150 умрели. Там „под надзора на д-р Симс Уудхед, действащ от името на водоснабдителната компания, водохранилището и водопроводите в района Фарлий в Мейдстоун бяха дезинфекцирани в събота вечерта с разтвор на хлорна вар“. До декември болестта отшумяла.
А откъде му хрумнала идеята на д-р Уудхед? Вероятно от използването на хлорната вар като дезинфектант в канализацията, по онова време техниката била добре позната. Пак по същото време хлорната вар навлизала широко като антисептик сред хирурзите, макар че хората от тази професия позорно бавно осъзнавали, че трябва въобще да си мият ръцете, да не говорим със силна белина.
По време на холерната епидемия в Лондон през 1854 г. хлорната вар била използвана толкова свободно в Сохо, че както пише едно списание „локвите са бели като мляко от нея, камъните са омазани, в каналите има цели лопати, а въздухът е напоен със силната ѝ и не особено приемлива миризма“.
По времето на тази лондонска епидемия д-р Джон Сноу се опитвал, макар и до голяма степен безуспешно, да убеди властите, че холерата се причинява от мръсна вода, а не от смрадливия въздух – тогава на мода била теорията за „миазмите“. Той показал, че много по-вероятно е да се разболеят хората, черпещи вода от естуара на Темза, отколкото онези, които получавали вода от потоците в провинцията. Прочул се, като махнал дръжката на помпа за вода на Броуд Стрийт в Сохо, около която се било образувало огнище от случаи на холера.