Д-р Сноу обаче не получавал почти никакво внимание, а хлорът бил хвърлян по улиците по погрешни съображения: да се бори предполагаемо опасната миризма, а не да убива микроорганизмите във водата. През „голямата воня“ през 1858 г. заседаващите в Парламента били толкова отвратени от миризмата, носеща се от река Темза, че най-накрая възложили изграждането на модерна канализация, която да отнася отпадъците в морето. Щорите по прозорците на Парламента били намазвани с хлорна вар, за да прикрият лошата миризма.
Оказва се, че изобретяването на хлорирането е енигматично и объркано, също както и ваксинациите. Само в ретроспекция може да бъде видяно като успешна иновация, която разбила статуквото и спасила милиони животи. Тя се развила доста бавно, вероятно след случайно начало и до голяма степен сбъркани идеи.
Как Пърл и Грейс никога не стъпиха накриво
През 1920-те години най-смъртоносната болест, покосяваща американските деца, била коклюшът или магарешката кашлица. Тя отнемала живота на около 6000 деца на година, повече от дифтерита, дребната шарка и скарлатината. На някои места имало ваксини срещу коклюш, но те били почти безполезни. Единствената превенция била карантината, но дори тя не давала кой знае какви резултати, защото никой не знаел колко време е нужно да бъдат изолирани заразените. Тъкмо този проблем накарал две обикновени, но и изключителни жени, които започнали кариерите си като учителки, да изследват болестта.
Пърл Кендрик от щата Ню Йорк учела бактериология през 1917 г. в Колумбийския университет, докато работела като учител. През 1932 г. тя била в Лабораторията по обществено здраве на щата Мичиган в Гранд Рапидс и усилено анализирала доколко безопасни са млякото и водата. Същата година привлякла към екипа си Грейс Елдъринг. Тя пък била от Монтана и също се преориентирала от учителстването към бактериологията. По това време в града върлувала силно заразна магарешка кашлица и Кендрик попитала шефа си дали може да работи по нея в свободното си време. Тя и Елдъринг се захванали да разработят надежден тест кой е носител на заразата. Той представлявал „чинийка за кашляне“ със среда, в която се развивала бактерията на коклюша, а пациентите трябвало да се изкашлят в нея. Ако бактериите започнели да се размножават, значи пациентът е носител на заразата.
След края на дългите дни платена работа двете неуморно произвеждали собствена хранителна среда за чинийките за кашляне и обикаляли домовете из цял Гранд Рапидс, за да събират проби. Така Кендрик и Елдъринг видели с очите си лишенията, които влошавали и без това тежкото състояние на работническата класа от началото на Депресията. На светлината на керосиновите лампи видели как деца се борят за глътка въздух в останали без работа гладни семейства. Карантината понякога обричала на нищета семейства, защото печелещият парите за хляба не можел да отиде на работа. Скоро двете жени установили, че повечето хора са носители на заразата четири седмици, което помогнало да се повлияе на местните и националните политики за карантината. Но те искали да стигнат още по-далеч и да разработят ефикасна ваксина.
И го направили, систематично и постепенно, като през следващите четири години използвали стандартни техники за получаване на ваксина – нищо ново или наистина находчиво, само внимателни експерименти. Крайният резултат бил убита версия на няколко щама на бактерията, която се оказала безопасна при инжектиране на мишки, морски свинчета, зайци, а и в ръцете на Кендрик и Елдъринг. Оставало да покажат, че ваксината защитава хората от магарешката кашлица.
Тук двете изследователки доказали, че са умели не само в лабораторната, но и в обществената страна на работата. Те не искали да правят типичното за времето и да използват сирачета като контролна група, оставена без ваксина, за да се види, че при другите тя работи. Кендрик и Елдъринг искали да сравнят ваксинираните с други като тях, които обаче не били ваксинирани. С помощта на местни лекари и социални работници те използвали статистиката на Комисията по социални грижи и помощи на окръг Кент, за да подберат хора, които съответстват на ваксинираните по възраст, пол и местоживеене, но по една или друга причина не били ваксинирани. През 1934–1935 г. било установено, че четири от общо 712 ваксинирани деца се заразили с коклюш, а от контролната група от 880 неваксинирани се разболели четирийсет и пет.
Когато Кендрик и Елдъринг обявили тези резултати на годишната среща на Американската асоциация за обществено здраве през октомври 1935 г., аудиторията ги приела скептично, понеже имало подозрение, че изпитанията са били по някакъв начин погрешни, което се срещало при доста тестове по онова време. Един от скептиците, медик на име Уейд Хемптън Фрост, два пъти изследвал приложените методи в „Джон Хопкинс“, но накрая признал, че не намира нищо сбъркано в работата на двете жени. В същото време Кендрик писала до Елинор Рузвелт и я поканила да посети лабораторията – за нейно изумление тя приела. Първата дама прекарала тринайсет часа с двете учени и при завръщането си във Вашингтон убедила администрацията да намери начини да финансира проекта, за да може да бъдат наети повече хора. Това позволило на Кендрик и Елдъринг да направят втори, по-голям тест. Направили само по три инжекции на дете, а не по четири, отзовали се много семейства. През 1938 г. вторите тестове дали още по-убедителни резултати, щатът Мичиган започнал масово производство на ваксината, през 1940 г. примерът бил последван от цялата страна, светът също се включил. Случаите на заболяване и смърт от коклюш спаднали светкавично и се запазили завинаги на много ниски нива.