Основният начин, по който иновациите променят живота ни, е, че дават възможност на хората да работят едни за други. Както съм заявявал и преди, основната тема в човешката история е, че непрекъснато се специализираме все повече и повече в това, което произвеждаме, но ставаме все по-разнообразни в консумирането. Отдалечаваме се от несигурната самодостатъчност и преминаваме към по-обезпечената обща взаимозависимост. Като се концентрираме върху обслужване на нуждите на други хора за четирийсет часа седмично, което наричаме ходене на работа, можем да прекараме останалите седемдесет и два часа (без да броим петдесет и шестте часа в леглото) в ползване на услуги, осигурени от други хора. Иновациите са ни позволили с работа за частица от секундата да включим лампата за час и да си осигурим толкова светлина, колкото иначе бихме добили с цял ден труд, ако трябваше да си я произведем сами чрез събиране и рафиниране на сусамово олио или агнешка лой за светилника, както е правило човечеството в не чак толкова далечното минало.
Повечето иновации са постепенен процес. Съвременното увлечение по разрушителните иновации според фразата на харвардския професор Клейтън Кристенсен от 1995 г. е подвеждащо. Дори ако нова технология заличи стара, както се случи с дигиталните медии и вестниците, ефектът отначало се проявява бавно, набира инерция постепенно и се развива с плавно увеличаване, а не на скокове. В ранните си години иновациите често разочароват, но щом заработят, надхвърлят очакванията. Наричам този феномен хайп цикъл на Амара по името на Рой Амара, който пръв каза, че подценяваме влиянието на иновациите в дългосрочен план, но го надценяваме в краткосрочен.
Вероятно най-объркващият аспект е колко непопулярна е иновацията, понеже уж казваме, че я подкрепяме, но това често остава само на думи. Въпреки изобилието от доказателства, че иновациите са променили живота на всички ни по безброй начини, инстинктивната реакция на повечето хора спрямо нещо ново е често пъти тревога, а понякога дори отвращение. Ако ползата за нас не е очевидна, сме склонни да си представяме евентуалните лоши последици, а не добрите. Хвърляме препятствия на пътя на иноваторите от името на онези, чиито интереси са се преплели със статуквото: инвеститори, мениджъри и служители. Историята показва, че иновацията е деликатно и ранимо цвете, лесно може да бъде стъпкано, но бързо пораства отново, ако условията позволяват.
Този странен феномен на иновацията и съпротивата срещу нея е възхвален красноречиво преди повече от три века, още преди началото на голямото забогатяване, от един иноватор, макар че той не би използвал тази дума. Като тийнейджър Уилям Пети бил юнга на кораб, но го изоставили на чужд бряг със счупен крак. Получил йезуитско образование и станал секретар на философа Томас Хобс. След престой в Нидерландия започнал кариера като лекар и учен, но се преориентирал към търговията, купувал и продавал земи в Ирландия, станал член на Парламента, а накрая бил богат и политически влиятелен пионер в изучаването на икономиката. Бил по-добър иноватор, отколкото изобретател. В началото на кариерата си, още като професор по анатомия в Оксфорд през 1647 г., Пети изобретил и патентовал инструмент за двойно писане, с който написал наведнъж две копия на първата глава от книгата „Евреи“ от Библията за петнайсет минути. Измислил също схема за мост без подпори на речното дъно и за машина за сеене на царевица. Тези изобретения обаче не се наложили. С чувство Пети по-късно пише това оплакване от съдбата на изобретателя през 1662 г.:
„Малко са новите изобретения, които въобще получават признание или награда от монопола. Изобретателят, често пъти опиянен от високото мнение за собствените му достойнства, смята, че светът ще падне в краката му, но аз забелязах, че повечето хора не се наемат да използват новите изобретения, които сами не са изпитали цялостно и които не са се доказали в продължение на много време, че нямат скрити недостатъци. Когато бъде предложено ново изобретение, всеки човек първо възразява и бедният изобретател страда от всички намусени изказвания. Всеки открива някакви недостатъци, никой не одобрява изобретението, освен ако не е направено точно по негов вкус. И едно на сто изобретения няма да изтърпи такова наказание, а онези, които успяват, накрая са толкова променени, че никой не може да претендира за авторство на цялото изобретение, нито пък може да посочи кои от частите са негови. Обикновено това продължава толкова дълго, че накрая бедният изобретател или е вече мъртъв, или е потънал в заемите, направени за разработването на неговото творение. Освен това накрая той е само проектант, а заслугите отиват при онези, които са вложили парите си. И така изобретателят и претенциите му са загубени и изчезват.“