Стефани Майер
Краткият втори живот на Бри Танър
По романа „Затъмнение“
На Ася Мучник и Мегън Хибет
Въведение
Няма двама писатели, които да подхождат към творенията си по един и същи начин. Всички се вдъхновяваме и мотивираме от различни неща; имаме си причини едни наши герои да останат с нас, докато други потъват в забвение. Аз лично така и не разбрах защо някои мои герои придобиват свой собствен ярък живот, но винаги се радвам, когато се получи така. Тези герои се описват най-лесно и затова техните истории обикновено намират достоен завършек.
Бри е една от тези героини и тя е основната причина настоящата новела да е в ръцете ви, вместо да е потънала в лабиринта от забравени файлове в компютъра ми. (Другите две причини се казват Диего и Фред.) Започнах да мисля за Бри, докато редактирах „Затъмнение“. Повтарям, докато я редактирах, не докато я пишех — докато пишех първата чернова на „Затъмнение“, имах нещо като капаци на очите и виждах само от първо лице единствено число. Онова, което Бела не виждаше и не чуваше, не вкусваше и не докосваше, беше напълно маловажно. „Затъмнение“ си бе нейно преживяване и само нейно.
Следващата крачка в процеса на редактиране беше да се отдалеча от образа на Бела, да погледна отстрани как тече повествованието. Редакторката ми Ребека Дейвис имаше огромен принос в този процес, като ми поднесе множество въпроси относно нещата, които Бела не знаеше, с помощта на които да направим съответните откъси от разказа по-ясни. Тъй като Бри е единственият новороден вампир, когото Бела среща, именно към гледна точка на Бри се насочих, докато обмислях какво се случва зад кулисите. Започнах да размишлявам какво ли е да живееш в мазе с новородени и да ловуваш по традиционния вампирски начин. Представях си този свят, така както го разбираше Бри. Което се оказа лесно. От самото начало Бри бе много ясен образ и част от приятелите й също оживяха без усилие. При мен нещата обикновено се получават така: опитвам се да напиша кратко резюме на случващото се в някоя част от историята и накрая се оказва, че пиша диалог. В този случай вместо резюме се оказа, че описвам цял един ден от живота на Бри.
В хода на описанието за пръв път погледнах през очите на герой, който е „истински“ вампир — ловец, чудовище. Виждах нас, хората, през червените й очи; внезапно се превърнахме в жалки и слаби, лесна плячка, напълно без значение, освен като вкусна храна. Почувствах какво е да си сам, заобиколен от врагове, винаги нащрек, вечно несигурен, освен в едно — че животът ти е в опасност.
Потопих се в напълно различна порода вампири: новородените. Така и не бях изследвала живота на новородените — дори когато най-накрая самата Бела се превърна във вампир. Но Бела никога не е била новородена като Бри. Беше вълнуващо и мрачно и в крайна сметка трагично. Колкото повече наближавах неизбежния край, толкова повече си мечтаех да бях завършила „Затъмнение“ по малко по-различен начин.
Интересно ми е какви чувства изпитвате към Бри. Тя е толкова незначителен, привидно обикновен герой в „Затъмнение“. От гледната точка на Бела животът на Бри продължава едва пет минути. И все пак нейната история е толкова важна за осмислянето на целия сюжет. Когато четяхте сцената в „Затъмнение“, в която Бела гледа втренчено Бри и я преценява като своето вероятно бъдеще, дали ви хрумна как е достигнала Бри до този момент? А когато Бри отвръща на погледа на Бела, запитахте ли се как са изглеждали Бела и семейство Кълън в очите й? Вероятно не. Но дори да сте се питали, обзалагам се, че така и не сте отгатнали тайната й.
Надявам се в крайна сметка да обикнете Бри, така както я обикнах аз; макар желанието ми да е малко жестоко — знаете, че за нея нещата не приключват добре. Но поне ще научите цялата история. И че нито една гледна точка не е маловажна.
Приятно четене,
Стефани
Заглавието на първа страница надничаше злобно от малкия метален автомат за вестници: СИАТЪЛ ПОД ОБСАДА — ЖЕРТВИТЕ СЕ УВЕЛИЧАВАТ. Тази още не я бях чела. Явно някой разносвач на вестници току-що бе заредил автомата. И за негов късмет вече не беше наоколо.
Страхотно. Райли щеше да побеснее. Трябваше да направя всичко възможно да не съм край него, когато види вестника. По-добре да откъсне ръката на другиго.
Криех се в сенките зад ъгъла на една разнебитена триетажна постройка и се стараех да не се набивам на очи, докато чаках някой да вземе решение. Не исках да срещам ничий поглед, затова се втренчих в съседната стена. На приземния етаж на сградата имаше музикален магазин, който отдавна беше затворил; прозорците бяха изпочупени от вятъра или при някоя улично сбиване и бяха заковани с шперплат. На горните етажи имаше апартаменти — празни, предполагам, тъй като не долавях обичайните звуци на спящи хора. Не беше странно — сградата имаше вид, сякаш ще рухне под напора на първия по-сериозен полъх на вятъра. Онези от другата страна на тъмната тясна уличка бяха в същото състояние.