— Ха-ха! — изсмях се. — Доста по-оригинално, отколкото при мен. Мен ме попита само „Искаш ли един чийзбургер, хлапе?“.
Още си спомнях как изглеждаше Райли в онази нощ, макар образът му да бе размазан, понеже очите ми виждаха далеч по-слабо, отколкото сега. Беше най-готиното момче, което някога бях срещала, висок и рус, всяка от чертите му беше съвършена. Сигурна бях, че очите му са също толкова красиви зад тъмните очила, които така и не свали. А гласът му беше така нежен, така мил. Реших, че е ясно какво ще поиска в замяна на храната, но бях готова да го дам. Не защото беше толкова хубав, а защото от две седмици бях яла само от кофите за смет. Оказа се обаче, че иска нещо съвсем различно.
Диего се засмя, когато му споделих за сандвича.
— Явно си била доста гладна.
— Умирах от глад.
— А защо?
— Защото бях глупава и избягах, преди да получа шофьорска книжка. Не можех да си намеря читава работа, а изобщо не ме биваше да крада.
— И от какво избяга?
Поколебах се. Сега, когато връщах спомените, образите ставаха по-ясни, а хич не ми се искаше да се вглеждам в тях.
— Е, хайде — настоя той. — Аз ти разказах моята история.
— Така е. Добре де. Избягах от баща си. Биеше ме, и то много. Вероятно е биел и майка ми, преди тя да избяга. Била съм доста малка и не помня. Ставаше все по-лошо. Прецених, че ако вечно отлагам, нищо чудно някой път да ме убие. Казваше, че ако избягам, ще умра от глад. И излезе прав — единственото, за което беше прав, поне що се отнася до мен. Но рядко се сещам за това.
Диего кимна.
— Трудно се помнят тия неща, нали? Всичко е толкова неясно и мъгляво.
— Все едно се опитваш да гледаш с кал в очите.
— Добре го каза — похвали ме той и присви очи, сякаш се опитваше да види нещо. После ги разтърка.
Отново се разсмяхме. Странна работа.
— Май не съм се смял с никого, откакто срещнах Райли — рече той, като че беше прочел мислите ми. — Приятно е. Приятна компания си. За разлика от останалите. Пробвала ли си да заговориш някого от тях?
— Не, никога.
— Не си загубила нищо. И точно това ме учудва. Все си мисля, че за самия Райли щеше да е по-добре, ако се беше заобиколил със свестни вампири. Ако предназначението ни е дал защитаваме, не би ли трябвало да подбира умни вампири?
— Значи не търси интелигентност, а численост — разсъдих гласно.
Диего сви устни и се замисли.
— Като при шаха. Не му трябват коне и офицери.
— Ние сме просто пешки — сепнах се.
Отново се втренчихме един в друг.
— Не искам да мисля за това — каза Диего.
— И какво ще правим? — попитах, автоматично използвайки множествено число. Сякаш вече бяхме отбор.
Той се замисли за миг с неспокойно изражение и аз веднага съжалих за множественото число. Но после каза:
— Какво бихме могли да направим, при положение че не знаем какво става?
Значи не му беше станало неприятно. Внезапно се почувствах добре както никога досега.
— Май ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме и да се постараем да схванем какво става.
Той кимна.
— И да анализираме всичко, което Райли ни е казвал, всичко, което е правил. — Той замълча замислено. — Знаеш ли, веднъж се опитах да обсъдя това с Райли, но той не показа никакъв интерес. Каза ми да си мисля за по-важни неща, като например за жаждата. А по онова време и без друго само за кръв мислех. Пусна ме на лов и аз спрях да се тревожа…
Наблюдавах го, докато разсъждаваше за Райли. Очите му бяха разфокусирани, преживяваше спомена. Замислих се. Диего беше първият ми приятел в този нов живот, но за него аз не бях първата.
Мислите му рязко се върнаха към настоящото.
— И какво сме научили от Райли?
Съсредоточих се и запрехвърлях последните три месеца през главата си.
— Всъщност не ни е дал кой знае каква информация. Само най-основните правила на вампирите.
— Ще трябва да слушаме по-внимателно.
Замълчахме замислено. Аз мислех най-вече колко много неща не знам. И защо досега не се бях тревожила за онова, което не знаех? Сякаш разговорът с Диего беше избистрил съзнанието ми. За пръв път от три месеца насам основната ми мисъл не беше кръв.
Продължихме да седим в мълчание. Мрачната дупка, през която проникваше чист въздух, вече не беше черна. Беше тъмносива и с всяка изминала секунда изсветляваше все повече. Диего забеляза, че нервно поглеждам натам.
— Не се притеснявай — каза ми той. — В слънчеви дни прониква по малко бледа светлина, но не боли. — Той сви рамене.
Приклекнах по-близо до дупката на пода, където нивото на водата все повече намаляваше заради отлива.