Вдигна глава и ми кимна.
Доплувах до него, като пътьом дръпнах и неговите тела с една ръка. Напъхах русото момиче в черната дупка под скалата, след това второто и накрая сводника. Подритнах ги леко, за да съм сигурна, че са влезли добре, после се отдръпнах. Диего пусна скалата. Тя се заклати леко, докато се пригоди към новото си неравно легло. Диего раздвижи крака, измъкна се от пясъка, после се издигна до горната част на скалата и натисна силно, сплесквайки неравностите отдолу.
Отблъсна се на няколко метра, за да огледа свършеното.
Идеално, казах само с устни. Тези три тела никога нямаше да изплуват на повърхността. Райли нямаше да чуе за тях по новините.
Диего се усмихна и вдигна ръка.
Отне ми цяла минута, докато осъзная, че очаква да ударя ръката му в победоносен жест. Колебливо заплувах към него, докоснах бегло длан в неговата и побързах да се оттласна, увеличавайки разстоянието помежду ни.
Изражението на Диего се смени, после той се изстреля към повърхността като куршум.
Заиздигах се объркано след него. Когато излязох на повърхността, направо се давеше от смях.
— Какво?
В първия момент дори не успя да ми отговори. Най-накрая каза:
— По-нескопосан поздрав не съм виждал в живота си.
Изсумтях подразнено.
— Откъде да знам дали няма да ми откъснеш ръката.
Диего също изсумтя.
— Не бих направил такова нещо.
— Всеки друг би го направил — възразих аз.
— Вярно — съгласи се той и веселостта му внезапно помръкна. — Искаш ли още да ловуваш?
— Искали питане?
Излязохме от водата под някакъв мост и за наш късмет се озовахме точно до двама бездомници, заспали под стари, полуизгнили спални чували върху общ дюшек от вестници. Така и не се събудиха. Кръвта им беше пропита с алкохол, но беше по-добре от нищо. Заровихме и тях на дъното на пролива, но под друг камък.
— Е, аз съм уреден за няколко седмици напред — каза Диего, когато отново излязохме на повърхността в поредния празен док. От нас се стичаше вода.
Въздъхнах.
— Явно наистина става по-лесно, а? А аз ще изгарям наново само след няколко дена. И Райли вероятно пак ще ме прати на лов с изродите на Раул.
— Мога да дойда с теб, ако искаш. Райли обикновено ме оставя да правя каквото искам.
Обмислих предложението му и за момент отново се усъмних. Но Диего определено не приличаше на останалите. С него се чувствах различно. Като че нямаше нужда да си пазя гърба.
— Ще ми е приятно — признах. И веднага се почувствах неловко. Прозвучах толкова уязвима.
— Супер — отвърна Диего и ми се усмихна.
— От къде на къде Райли така ти е отпуснал юздите? — попитах, озадачена от взаимоотношенията им. Колкото повече време прекарвах с Диего, толкова по-трудно си го представях с Райли. Диего беше толкова… дружелюбен. Нямаше нищо общо с Райли. Явно противоположностите наистина се привличаха.
— Райли знае, че може да разчита на мен да си почиствам мръсотията. Като говорим за това, имаш ли нещо против да свършим нещо?
Започвах да се забавлявам с това момче. Да изпитвам любопитство. Исках да видя какво ще направи.
— Разбира се — отвърнах.
Тичешком прекоси дока и излезе на пътя, който следваше брега. Затичах след него. Долових миризмата на няколко човека, но беше прекалено тъмно, а и при такава скорост нямаше как да ни видят.
Диего реши отново да минем по покривите. След няколко скока разпознах собствената си миризма. Връщахме се по същия път.
Озовахме се на първата уличка, където Кевин и другият бяха сътворили онази глупост с колата.
— Не мога да повярвам — изръмжа Диего.
Изглежда, Кевин и компания току-що си бяха тръгнали. Върху първата кола бяха струпани още две, а към жертвите бяха добавени няколко случайни минувачи. Ченгетата още не бяха дошли, понеже всеки, който би могъл да докладва за касапницата, вече бе мъртъв.
— Ще ми помогнеш ли да разчистим? — попита Диего.
— Става.
Скочихме на улицата и Диего набързо размести колите в друга конфигурация, та да изглежда, сякаш се бяха сблъскали, а не че някакво гигантско, глезено дете си бе играло с тях. Грабнах двете пресъхнали, безжизнени тела, изоставени на тротоара, и ги пъхнах под предполагаемото място на удара.