— Спомена нещо за Раул — отвърна Диего и едното ъгълче на устата му се изви надолу.
— Че какви умения има Раул? Свръх глупост?
Диего изсумтя.
— Това със сигурност. Но Райли смята, че той притежава някакъв магнетизъм, привлича хората да го следват.
— Само умствено недоразвитите.
— Да, спомена и това. Че умението му май нямало ефект върху… — той преправи гласа си като на Райли — „смирените“ хлапета.
— Смирени ли?
— Мисля, че имаше предвид такива като нас с теб, които понякога са способни на умствена дейност.
Не ми харесваше да ме наричат смирена. Казано по този начин, не звучеше като комплимент. Определението на Диего ми допадаше много повече.
— Май по някаква причина за Райли е важно Раул да има лидерски качества. Според мен се подготвя нещо.
При думите му странна тръпка пролази по гръбнака ми и аз изправих гръб.
— Какво например?
— Замисляла ли си се някога защо Райли вечно ни кара да се крием?
Поколебах се за част от секундата, преди да отговоря. Не очаквах такъв въпрос от дясната ръка на Райли. Сякаш поставяше под съмнение нарежданията му. Освен ако сам Райли не му беше поръчал да разпитва, да шпионира. За да разбере какво мислят „хлапетата“ за него. Но едва ли. Тъмночервените му очи бяха открити и доверчиви. А и нима на Райли му пукаше какво мислим за него? Може пък мнението на останалите за Диего да не се основаваше на факти. А само на клюки.
Реших да съм искрена.
— Да, всъщност тъкмо за това си мислех.
— Не сме единствените вампири на света — заяви със сериозен тон Диего.
— Знам, Райли от време на време го споменава. Но едва ли сме много. Така де, все щяхме да забележим досега, нали?
Диего кимна.
— И аз така мисля. И затова намирам за странно, че тя продължава да създава нови и нови, нали?
Намръщих се.
— Хм. Наистина е странно, защото нямам впечатлението Райли да ни харесва… — отново замълчах, за да видя дали ще възрази. Не го направи. Чакаше да продължа и кимаше леко в съгласие, така че довърших: — А тя дори не се е мяркала. Прав си, не бях се замисляла от тази гледна точка. Всъщност изобщо не съм мислила за това. В такъв случай, за какво сме им?
Диего вдигна вежда.
— Искаш ли да чуеш какво мисля?
Кимнах предпазливо. Но тревогата, което ме обземаше, вече нямаше нищо общо с него.
— Както казах, според мен се подготвя нещо. Мисля си, че тя се нуждае от защита срещу нещо, и е възложила на Райли да създаде фронтова линия.
Замислих се върху думите му, а тръпките отново залазиха по гръбнака ми.
— Но защо не ни казват? Не трябва ли поне да сме нащрек?
— Би било по-логично — отвърна той.
Погледите ни останаха впити един в друг още няколко секунди. Нямах какво да добавя, а изглежда, той също.
Накрая се смръщих и заявих:
— Не знам дали да вярвам, особено на онова, че Раул изобщо става за нещо.
Диего се засмя.
— Тук не мога да ти противореча. — После надзърна през прозореца към тъмната утрин. — Нямаме много време. Да се прибираме вкъщи, преди да сме станали на препечени филийки.
— Пепел, пепел, всички се превръщаме в пепел — затананиках си под носа, докато се изправях и събирах купчинката книги.
Диего се подсмихна.
По пътя спряхме на още едно място — нахълтахме в магазина до книжарницата, откъдето взехме найлонови торбички с цип и две раници. Сложих всичките книги в две торбички. Не исках съсипани от вода страници.
След това, отново по покривите, се върнахме до брега. На изток небето едва бе започнало да изсветлява. Спуснахме се във водата точно под носовете на двама нищо неподозиращи пазачи при големия ферибот — за тяхно щастие бях преяла, в противен случай щяха да се окажат твърде близо, за да се сдържа, — после заплувахме в бясна надпревара през мръсните води към къщата на Райли.
Първоначално не разбрах, че се състезаваме. Плувах бързо, защото небето изсветляваше. Обикновено не си играех така с времето. Ако трябваше да съм честна, бях се превърнала в пълна сухарка: спазвах правилата, стоях настрана от неприятности, дружах с най-непривлекателното хлапе в бандата и винаги се прибирах навреме.
Но Диего изведнъж включи турбото. Изпревари ме с няколко дължини, после спря и се обърна с усмивка, която сякаш казваше „Какво, не можеш ли да ме настигнеш?“ и отново се хвърли напред.
Не ми минаваха тия. Не помнех дали някога съм била състезателен тип — предишният ми живот ми се струваше толкова далечен и маловажен — но вероятно е било така, защото мигновено откликнах на предизвикателството. Диего беше добър плувец, но аз бях много по-силна, особено след като току-що се бях нахранила.