Ърнест Хемингуей
Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър
Беше вече обед и всички бяха насядали под двойния зелен сенник на палатката, в която се хранеха, давайки си вид, че не се е случило нищо.
— Оранжада или цитронада? — попита Макомбър.
— Ще пия коктейл — каза Роберт Уилсън.
— И аз ще пия коктейл. Трябва да пия нещо — обади се жената на Макомбър.
— Да, най-добре — съгласи се Макомбър. — Кажи му да приготви три коктейла.
Момчето, което им прислужваше, се беше вече заловило за работа и вадеше бутилките от мокрите брезентови кофи, оставени да се охлаждат от вятъра под дърветата, засенили палатките.
— Колко трябва да им дам? — запита Макомбър.
— Стига им една лира — отвърна Уилсън. — Няма защо да ги разглезвате.
— Да я дам на старейшината, а той ще им я подели?
— Точно така.
Преди половин час готвачът, прислужниците, туземецът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.
— Имате вече и лъвска кожа — обърна се към него Роберт Уилсън, — и то каква!
Мисис Макомбър бързо погледна Уилсън. Беше изключително хубава жена, с грижливо поддържана външност; преди пет години, заради нейната красота и обществено положение й плащаха по пет хиляди долара, за да публикуват, придружени със снимка, препоръките й за козметични средства, които тя самата никога не употребяваше. Единадесет години, откакто се бе омъжила за Франсис Макомбър.
— Наистина, хубав екземпляр — съгласи се Макомбър. Жена му сега погледна към него. Гледаше двамата мъже, сякаш ги виждаше за първи път.
Единият от тях, белият ловец Уилсън, тя досега не беше разгледала, както трябва. Беше среден на ръст, светлокос, румен, с ниско подстригани мустаци, извънредно студени сини очи и около тях бели бръчици, които весело се очертаваха, когато се усмихваше. В момента той й се усмихваше, тя отвърна очи от лицето му, погледът й се плъзна по приведените му рамене под свободното яке, на което вместо горен джоб стояха втъкнати четири голямокалибрени патрона, големите му загорели ръце, стария брич, твърде мръсните ботуши и накрая пак червендалестото му лице. Забеляза, че бронзовият загар на лицето му свършва с рязка граница поради сянката от тропическия шлем, сега увиснал на една от закачалките на рейката, поддържаща платнището.
— Да пием за лъва! — предложи Роберт Уилсън. Той пак й се усмихна, а тя, без да отвръща на усмивката му, погледна мъжа си с любопитство.
Франсис Макомбър беше много висок, но въпреки ръста си много добре сложен, тъмнокос, ниско подстриган като спортист, със сравнително тънки устни. Минаваше за красив. Носеше ловни дрехи като на Уилсън, само че неговите бяха нови, беше тридесет и пет годишен, поддържаше мускулите си, играеше добре тенис, спечелил беше няколко състезания по спининг и току-що се бе проявил пред всички като страхливец.
— За лъва — присъедини се той. — Не знам как да ви благодаря за това, което направихте.
Маргарет, жена му, извърна очи от него и отново ги спря на Уилсън.
— Хайде да не говорим за лъва — каза тя. Уилсън я погледна. Този път се усмихна тя.
— Днес беше много особен ден — продължи Маргарет. — Защо не си сложите шапката? Нали ми казахте, че по пладне трябва да се носи шапка, дори под сенника.
— Може и да я сложа — съгласи се Уилсън.
— Знаете ли, мистър Уилсън, че лицето ви е много червено — усмихна се тя отново.
— От пиенето е.
— Не мисля. И Франсис пие много, а никога не се зачервява.
— Днес се изчервих — направи опит да се пошегува Макомбър.
— Не — каза Маргарет, — днес аз се изчервих. А мистър Уилсън си е винаги червен.
— Трябва да е расова особеност — каза Уилсън, — Както и да е, не мисля, че моята красота е най-интересната тема за разговор.
— Едва започнах.
— Все пак да приключим.
— Разговорът ще стане неприятен — заяви Маргарет.
— Не ставай глупава, Марго — намеси се мъжът й.
— Няма нищо неприятно — каза Уилсън. — Имате чудесен лъв.
Марго ги изгледа и те видяха, че тя се готви да заплаче. Уилсън бе предусещал това и беше на тръни. Макомбър отдавна беше престанал да се тревожи за такива неща.
— Защо трябваше да стане така, ах, защо трябваше да стане така! — простена тя и тръгна към палатката си. Не заплака на глас, но те видяха как раменете й потръпват под леката розова блуза.