А той, Роберт Уилсън, когато тръгваше на сафари, вземаше походно легло за двама — малко ли случаи сами се предлагаха. Ловните експедиции, които устройваше, бяха за определени клиенти — висшето общество от различни страни, нашумели имена и любители на развлечения, — жените им смятаха, че не са прекарали пълноценно и са ощетени, ако не споделят двойното легло на белия ловец. Когато бяха далеч от него, той ги презираше, въпреки че в момента някои от тях доста му харесваха. Така или иначе, от тях си вадеше хляба и докато му плащаха, тяхното мерило за нещата беше и негово.
Всичко мереше с техния аршин, с изключение на лова. Имаше си свои схващания за това как трябва да се убиват животни и те бяха длъжни да се съобразяват с тях или да си намерят друг водач на експедиции. Знаеше, че всички го уважават за това. Все пак този Макомбър беше голям чудак. Наистина голям чудак. А жена му? Е, да, жена му! Хм, жена му. Ясно, на тази история ще сложи край.
Извърна се и косо погледна двамата. Макомбър седеше мрачен и зъл. Днес тя изглеждаше по-млада, по-невинна и свежа, не толкова като професионална красавица. „Бог знае какво й се върти в главата — помисли Уилсън. — Миналата нощ тя не бе говорила много. Освен това приятно бе да я гледа човек.“
Колата превали едно леко възвишение, продължи пътя си между дърветата, навлезе в открита равнина, подобна на прерия, и започна да я обхожда отстрани, под прикритието на дърветата; шофьорът караше бавно, а очите на Уилсън шареха по отсрещния край на тревистото пространство. Той каза на шофьора да спре и огледа мястото с бинокъл. След това му даде знак да продължи и той бавно подкара колата, стараейки се да избягва ямите и местата, изровени от дивите свине. Както гледаше в далечината, Уилсън изведнъж се обърна и посочи:
— Ето ги там!
Белият ловец бързо заговори на шофьора на суахали, колата заподскача напред, а Макомбър, вперил очи нататък, където сочеше Уилсън, видя три едри, черни животни, тромави и с почти цилиндрични туловища, прилични на големи черни цистерни, които прекосяваха в галоп срещуположния край на равнината. Тичаха вдървено, с неподвижни вратове и туловища и над проточените напред, застинали в неподвижност глави, той различи рогата им — широки, черни и леко закривени.
— Това са три стари мъжкаря — каза Уилсън. — Ще им пресечем пътя, преди да стигнат блатото.
Колата летеше с четиридесет и пет мили в час през откритата равнина и пред очите на Макомбър биволите ставаха все по-големи и по-големи, докато той започна да различава сивото, безкосмено туловище на един едър бивол, покрито с парчета изсъхнала кал: вратът му се сливаше с плешките, рогата му бяха черни и лъскави; животното тичаше малко след другите две, които се носеха едно след друго с равномерни, устремни скокове, след това колата се заклати, сякаш бе вървяла по шосе и сега бе излязла от него; те се приближиха още повече и той ясно видя туловището на бивола, който бягаше с плавни и дълги скокове, прашния гръб, покрит с редки косми, широкия челен израстък, от който започваха рогата, издадената напред широко-ноздра муцуна и в мига, в който вдигна карабината, Уилсън изкрещя: „Не от колата, глупчо!“ Той не чувствуваше страх, само омраза към Уилсън; в същия миг туземецът на кормилото натисна спирачките, колата се плъзна напред, понесе се странично, колелата заораха и Уилсън скочи от едната страна, той — от другата, политна, когато краката му докоснаха земята, все още бягаща назад, и миг след това вече стреляше по отдалечаващия се бивол, чуваше характерния звук на куршумите, които попадаха на месо; изстреля целия пълнител, а биволът продължи да се отдалечава, накрая се сети да стреля по-напред, в плешката, и докато зареждаше карабината, биволът падна. Падна на колене и започна да мята голямата си глава, а Макомбър, виждайки, че другите две животни продължават да тичат, стреля срещу първото и го удари. Той стреля отново, не улучи, чу оглушителното „ка-ра-уонг“ на Уилсоновата карабина и видя как първият бивол пада с муцуната напред.