— Какво казва? — запита Марго.
— Казва, че първият бивол се изправил на крака и се скрил в гъсталака — отговори Уилсън безизразно.
— О! — каза Макомбър вяло.
— Значи, ще стане както с лъва — каза Марго, изпълнена с нетърпение.
— Съвсем няма да стане както с лъва, дявол го взел — отвърна Уилсън. — Ще пиете ли още, Макомбър?
— Да, благодаря — каза Макомбър. Той бе очаквал да се възвърне онова чувство, което го бе обзело при срещата с лъва, но това не стана. За първи път през живота си не изпитваше ни капка страх. Вместо страх, чувствуваше се тъй, сякаш летеше.
— Да отидем да видим какво става с втория бивол — предложи Уилсън. — Ще кажа на шофьора да закара колата на сянка.
— Какво смятате да правите? — обърна се Маргарет към Макомбър.
— Ще отидем да видим какво става с бивола — отвърна Уилсън.
— И аз идвам.
— Елате.
Тримата се запътиха към втория бивол, който се чернееше като тъмна маса на откритото пространство, отпуснал на тревата широкорогата си глава.
— Главата му е много хубава — каза Уилсън. — Разстоянието между рогата е почти петдесет инча.
Макомбър го гледаше възхитен.
— Има отвратителен вид — обади се Марго. — Няма ли да се върнем под сянката?
— Разбира се — отговори Уилсън. — Погледнете — обърна се той към Макомбър и посочи с ръка. — Виждате ли онези храсталаци?
— Да.
— Там се е скрил първият бивол. Носачът каза, че когато паднал от колата, биволът лежал на земята. Носачът гледал как другите два бивола се отдалечават и ние след тях. Когато обърнал глава, видял, че биволът се е изправил на крака и го гледа. Тогава побягнал с все сили, а биволът бавно се отдалечил и навлязъл в гъстака.
— Можем ли да го проследим още сега? — запита Макомбър с нетърпение.
Уилсън го погледна изпитателно. „Наистина е странен — помисли си той. — Вчера трепереше като лист, а днес окото му не мигва.“
— Не, ще му дадем малко време.
— Моля ви, нека да отидем на сянка — каза Марго. Беше пребледняла и изглеждаше зле.
Те се насочиха към колата, спряна под едно самотно клонесто дърво, и седнаха вътре.
— Възможно е да е умрял — забеляза Уилсън. — След малко ще отидем да проверим.
Макомбър изпитваше безумно и безпричинно щастие, непознато досега.
— Какво надбягване! — каза той. — Никога досега не съм изпитвал такова чувство. Чудесно беше, нали, Марго?
— Беше отвратително.
— Защо?
— Отвратително беше — каза тя ожесточено. — Не можех да го понасям.
— Знаете ли, струва ми се, че нищо вече не може да ме уплаши — обърна се Макомбър към Уилсън. — Нещо стана с мен, когато забелязахме биволите и се понесохме към тях. Сякаш се отприщи бент. Беше истинско удоволствие.
— Полезно е за черния дроб — каза Уилсън. — Какво ли не се случва с хората.
Макомбър сияеше.
— Наистина нещо стана с мен — каза той. — Чувствувам се друг човек.
Жена му не каза нищо, само го изгледа особено. Беше се отпуснала назад, а Макомбър, седнал на крайчеца на седалката, се бе навел към Уилсън, който, за да му отговаря, се бе извърнал надвесен над предното облегало.
— Знаете ли, ще ми се още веднъж да си опитам късмета срещу лъв — каза Макомбър. — Наистина вече не се боя от тях. В края на краищата какво могат да ти направят?
— Точно така — съгласи се Уилсън. — Най-много да те разкъсат. Как го беше казал Шекспир? Хубава мисъл беше. Чудесна! Да видя дали мога да си спомня. Имах навика да си я повтарям на ум. Беше нещо такова:
„Честна дума, не ме е грижа; човек умира само веднъж; всички дължим богу една смърт и каквото ще да става — оня, който умре таз година, е с чисти сметки за догодина“.
Той бе много смутен, изказал бе нещо, станало принцип в неговия живот, но за него бе винаги вълнуващо да види как някой мъж става пълнолетен пред очите му. Това не бе въпрос на години, нямаше нищо общо с двадесет и първия рожден ден. Промяната в Макомбър се дължеше на едно особено стечение на обстоятелствата при лова, на това, че трябваше да се действува незабавно и нямаше време за предварителен страх, но както и да е; важното беше, че станалото е безспорно. „Виж го ти какъв е сега — мислеше си Уилсън. — Причината е, че някой от тях толкова дълго време остават малки момчета. Понякога цял живот. И на петдесет години запазват младежките си фигури. Прословутите американски мъже-момчета. Ей богу, странен народ.“ Но този Макомбър сега му се нравеше. Чудак. Вероятно отсега нататък нямаше да позволява и рога да му слагат. Е, добре, това съвсем не беше лошо. Съвсем не беше лошо, дявол да го вземе. Нещастникът, сигурно цял живот се беше страхувал. Как е започнало — не можеше да се каже. Но сега — край. С биволите не бе имал време да се уплаши. Пък беше и ядосан. При това в кола. В колата се чувствуваше в стихията си. Отсега нататък окото му няма да мигне. Виждал бе същото на война. То променяше човек повече, отколкото загубата на девствеността. Страхът изчезваше като опериран. На негово място израстваше нещо друго. Най-важното в един мъж. Онова, което го правеше да бъде мъж. И жените го усещаха. Липсата на този проклет страх.