Свита в ъгъла, Маргарет Макомбър ги гледаше. Уилсън бе същият както по-рано. Виждаше го такъв, какъвто го бе видяла предния ден, когато разбра в какво е блестящ. Ала Франсис Макомбър бе променен и тя виждаше това.
— Чувствате ли се щастлив от това, което предстои да стане? — запита Макомбър, който все още изследваше новото си съкровище.
— Не е прието да се говори така — отвърна Уилсън, загледан в лицето на събеседника си. — Много по-модно е човек да казва, че го е страх. Освен това не забравяйте, че и в бъдеще ще изпитвате страх, при това неведнаж.
— Но чувствате ли се щастлив от това, че ви предстои да действате?
— Да — каза Уилсън. — Но стига. По-добре е да не се говори за това. Многото приказки убиват всичко. Ако много предъвкваш нещо, не ти остава никакво удоволствие.
— И двамата дрънкате глупости — каза Марго. — Гонихте с кола тези беззащитни животни и сега си въобразявате, че сте герои.
— Моля да ме извините — каза Уилсън. — Наистина, раздрънках се. „Ето, тя усеща и вече се чувствува несигурна“ — помисли си той.
— Като не разбираш за какво говорим, защо се месиш? — обърна се Макомбър към жена си.
— Съвсем ненадейно стана ужасно храбър — каза тя презрително, но в презрението й липсваше увереност. Боеше се от нещо.
Макомбър се засмя непринудено и открито.
— Да, представи си — отвърна той. — Наистина станах.
— Не е ли малко късно? — каза Марго с горчивина. Защото години наред тя бе правила всичко по силите си и никой не бе виновен за сегашния им живот.
— За мен — не — заяви Макомбър. — Марго не каза нищо, само се сви в ъгъла.
— Как мислите, време ли е вече? — обърна се бодро Макомбър към Уилсън.
— Можем да отидем да видим — каза Уилсън. — Имате ли още патрони?
— Носачът има.
Уилсън извика нещо на суахали и по-възрастният туземец, който дереше една от главите, се изправи, извади от джоба си кутийка с патрони и ги донесе на Макомбър, който зареди пълнителя и сложи останалите в джоба си.
— Няма да е лошо да стреляте със сцрингфилда — каза Уилсън. — Свикнали сте с нея. Манлихера ще оставим в колата при мемсахиб. Туземецът ще носи голямокалибрената ви пушка. Аз пък вземам този дяволски топ. А сега да ви кажа две думи за биволите. — Той предупреждаваше Макомбър едва сега, защото не искаше да го плаши предварително. — Когато биволът напада, той не свежда главата си, а я държи протегната напред. Израстъкът в основата на рогата прикрива челото му, така че да се стреля в черепа, няма смисъл. Единственият възможен изстрел е право в муцуната. Може да се стреля и в гърдите или пък, ако сте встрани от него, в тила или в плешката. Много е трудно да се довърши ранен бивол. Не опитвайте никакви фокуси. Избирате най-лесния изстрел. Впрочем туземците вече одраха главата. Тръгваме ли?
Той извика двамата носачи, които се приближиха, изтривайки ръцете си, и по-възрастният се качи отзад в колата.
— Ще вземем само Конгони — каза Уилсън. — Другият може да остане тук да отпъжда лешоядите.
Когато колата запълзя през откритото пространство към зеленината и храсталаците, проточили се от двете страни на коритото на сухия поток, който прорязваше равнината… Макомбър отново усети, че сърцето му започва да бие, а устата му пресъхва, но този път това беше от възбуда, а не от страх.
— Ето къде е влязъл — каза Уилсън. След това се обърна към носача на суахали:
— Следвай кървавата диря!
Колата бе обърната странично към гъстака. Макомбър, Уилсън и туземецът слязоха. Макомбър се обърна и видя, че жена му го гледа, а карабината е до нея. Той й махна с ръка, но тя не му отвърна.
Растителността пред тях беше много гъста, а почвата суха. Възрастният туземец се обливаше в пот, Уилсън бе нахлупил шапката над очите си и Макомбър виждаше червения му врат право пред себе си. Изведнъж туземецът се обърна към Уилсън, каза нещо на суахали и изтича напред.
— Той е свършил. Добре се проявихте — отсъди Уилсън, обърна се да стисне ръката на Макомбър и в момента, когато те, засмени, се ръкуваха, туземецът диво закрещя, те видяха, че той с рамо си пробива път през храстите и се движи странично, бърз като краб, а зад него бе биволът — с издути ноздри, стиснал здраво челюсти, окървавен, изпънал напред тежката си глава, вперил в тях налетите си с кръв очи. Уилсън, който беше отпред, коленичи и стреля, Макомбър също натисна спусъка, не чу изстрел, защото той се сля с оглушителния трясък на Уилсъновата пушка, видя как главата на бивола подскочи и от роговия израстък на челото се разлетяха парчета, стреля още веднъж — право в широките ноздри — видя, че рогата пак трепнаха и встрани политат откъртени парчета, не виждаше вече Уилсън пред себе си, прицели се внимателно и стреля отново, биволът вече връхлиташе върху него с цялата си маса, пушката му беше на едно равнище с приближаващата се глава и проточената напред муцуна; той видя малките зли очи, рогата започнаха да се свеждат надолу и в същия миг почувствува как внезапно пареща, ослепителна светкавица експлодира в главата му и това бе последното нещо, което почувствува.