Уилсън бе отскочил встрани, за да стреля в плешката. Макомбър бе останал прав и стреляше право в муцуната, всеки път куршумът попадаше малко по-високо, отколкото трябва — в тежките рога, които се цепеха и дробяха като плочест покрив, а мисис Макомбър стреля срещу бивола от колата с 6,5-милиметровия манлихер в момента, когато й се стори, че още миг — той ще намуши Макомбър, и застреля мъжа си. Куршумът попадна в черепа, два инча над тила и малко встрани.
Франсис Макомбър лежеше ничком, едва на два ярда от бивола, който се беше проснал по хълбок, жена му, коленичила, се навеждаше над него, а до нея бе Уилсън.
— Смятам, че е по-добре да не го обръщаме — каза Уилсън.
Жената плачеше истерично.
— По-добре върнете се в колата. Къде е пушката?
Тя поклати глава, лицето й бе сгърчено в гримаса. Туземецът вдигна пушката от земята.
— Остави я както беше — заповяда Уилсън. След това добави:
— Иди да доведеш Абдула за свидетел как е станала злополуката.
Той коленичи, извади от джоба си носна кърпичка и покри с нея ниско подстриганата глава на Франсис Макомбър. Сухата рохкава земя попиваше бързо кръвта.
Уилсън се изправи и видя пред себе си бивола, проснат по хълбок; краката му бяха изпънати, а между редките косми по корема му пълзяха кърлежи. „Хубав бивол — автоматично отбеляза мозъкът му. — Разстояние между рогата — най-малко петдесет инча. Дори повече.“ Той подвикна към шофьора, нареди му да покрие мъртвия с едно одеяло и да остане до него. След това се запъти към колата, където жената плачеше, свита в ъгъла.
— Постъпихте чудесно — каза той с безизразен глас. — Той наистина щеше да ви напусне.
— Престанете! — каза тя.
— Разбира се, станалото е злополука. Това ми е известно.
— Престанете!
— Не се тревожете — продължи той. — Ще има известни неприятности, но сега ще наредя да направят снимки, които ще бъдат много полезни при следствието. Освен това носачите и шофьорът също ще дадат показания. Няма от какво да се боите.
— Престанете!
— Чака ни работа! Трябва да изпратя един камион към езерото да извикат по радиото самолет, който ще отведе трима ни в Найроби. В същност защо не го отровихте? В Англия така правят.
— Престанете! Престанете! Престанете! — закрещя жената.
Уилсън я изгледа с равнодушните си сини очи.
— Повече няма. Бях малко ядосан. Мъжът ви бе започнал да ми харесва.
— О, моля ви, престанете. Моля ви, моля ви, престанете.
— Така може — съгласи се Уилсън. — Щом казвате „моля ви“ — преставам.