— Женски настроения — обърна се Уилсън към високия си събеседник. — Нищо сериозно. Нервна преумора или нещо такова.
— Не — каза Макомбър. — Цял живот няма да си го простя.
— Глупости. Да пием по още един коктейл. Забравете цялата тази история. Така или иначе не е особено важно.
— Да опитаме — съгласи се Макомбър. — Няма да забравя обаче това, което направихте за мен.
— Нищо не съм направил. Всичко това са глупости.
И така, те седяха под сянката на кичестите акации край лагера, зад тях бяха голи чуки, по-нататък тревиста площ, която се спускаше към потока, осеян с балвани, отвъд започваше гората; отпиваха от охладените коктейли — джин със сок от лайм — и избягваха да се гледат в очите, а слугите слагаха масата за обед. Уилсън се досети, че туземците са научили всичко и когато забеляза как личният прислужник на Макомбър любопитно поглежда господаря си, слагайки приборите на масата, смъмри го на суахали1. Туземецът се отстрани с безизразно лице.
— Какво му казахте? — запита Макомбър.
— Нищо. Казах му да пипа по-чевръсто или ще наредя да получи петнадесет удара, и то такива, че да ги запомни.
— Как така? С бич?
— Това, разбира се, е противозаконно. Би трябвало да ги глобяваме.
— Значи, биете ги както едно време.
— И още как. Ако рекат да се оплачат, ще стане голяма история. Но те мълчат. Предпочитат боя пред глобите.
— Колко странно — каза Макомбър.
— В същност не е толкова странно — възрази Уилсън. — Какво бихте предпочели? Да ви ударят един хубав бой или да не ви платят?
Стана му неудобно, че зададе такъв въпрос и преди Макомбър да може да отговори, продължи:
— По един или друг начин всички ядем бой. Животът всеки ден ни нанася удари.
„Извъртях го, но пак стана гаф. Боже мой — помисли си той, — какъв съм дипломат.“
— Да, всички ядем бой — съгласи се Макомбър и продължи да гледа настрани. — Много ми е неприятна цялата история с лъва. Нали няма да се разчуе? Искам да кажа, никой няма да научи, нали?
— Имате пред вид да не я разкажа в Матайга клуб? Този път Уилсън го изгледа хладно. Не беше очаквал това. „Бил не само малодушен, но и празноглавец — помисли си той. — А до днес ми беше дори симпатичен. Тия американци — никога не можеш да ги разбереш.“
— Няма — каза Уилсън. — Аз съм професионален ловец. Ние никога не говорим за клиентите си. По този въпрос можете да бъдете спокоен. Но да се изисква това от нас, не е прието.
Току-що беше решил, че ще е по-удобно да се спречкат. Той ще се храни сам, а след това ще чете. Те ще се хранят отделно. До края на това сафари ще се държи с тях хладно и официално. Consideration distinguee, както казват французите. Хиляди пъти по-добре, отколкото да гледа тези блудкави преживявания. Ще обиди Макомбър и отношенията им ще бъдат ясни: ще се държат на разстояние. След като се нахрани, ще може да чете и ще продължи да пие от тяхното уиски. Така казваха, когато някое сафари не върви.
Срещнеш друг бял ловец и го запиташ: „Е, как е?“ — а той отговаря: „О, продължавам да им пия уискито“ — и разбираш, че са започнали да не се търпят.
— Моля да ме извините — каза Макомбър и обърна към него американското си лице, което щеше да си остане младежко до старини. Уилсън забеляза ниско подстриганата коса, хубавите очи, които, вместо да гледат открито, шареха настрани, правилния нос, тънките устни, изящната линия на челюстта. — Извинете, че не съобразих. Има куп неща, които не са ми ясни.
„Няма какво да се прави“ — каза си Уилсън. Той искаше да се спречкат бързо и окончателно, беше го обидил, а глупакът стоеше пред него и се извиняваше. Направи още един опит:
— Не се тревожете, че ще се раздрънкам — каза той. — Нали трябва да си пазя хляба. Затова в Африка жените винаги улучват лъва, а белите мъже никога не побягват.
— Побягнах като заек — съгласи се Макомбър. „Какво можеш да кажеш на човек, който ти отговаря така?“ — чудеше се Уилсън.
Той погледна Макомбър с равнодушните си сини очи, очи на картечар, а другият му се усмихна. Имаше приятна усмивка, но в очите му се четеше колко е засегнат.
— Може би с биволите ще се отсрамя — каза той. — Нали сега е ред да бием биволи?
— Още утре сутрин, ако искате — отвърна Уилсън. Може би не беше прав. Може би точно тъй трябваше да се преглъщат такива неща. С тия американци човек не знае какво да мисли. Макомбър отново му беше симпатичен. Ако можеше да се забрави днешната сутрин. Но това, разбира се, беше невъзможно. Станалото беше наистина неприятно.
1
Наречието на северните племена банту, примесено с арабски думи — един от най-разпространените езици в източната част на Централна Африка. — Б. пр.