— Ето я и мемсахиб — каза той. Тя идваше от палатката си, освежена, весела и прелестна. Овалът на лицето й беше съвършен, толкова съвършен, че човек би могъл да я сметне за глупава. „Но не е глупава — мислеше си Уилсън, — всичко друго, но не и глупава.“
— Как се чувствува прекрасният, червенолик мистър Уилсън? А ти, Франсис, съкровище мое, по-добре ли се чувствуваш?
— Много по-добре — каза Макомбър.
— Реших да забравя цялата история — заяви тя, сядайки на масата. — Има ли значение дали Франсис може да сваля лъвове с един изстрел или не? Не му е това работата. Това е работа на мистър Уилсън. Мистър Уилсън е наистина внушителен, независимо какво сваля. Сваляте всичко, нали, мистър Уилсън?
— Да, всичко — каза Уилсън. — Абсолютно всичко. „Те са най-коравосърдечните жени на света — мислеше си той. — Най-коравосърдечните, най-жестоките, най-хищните и най-привлекателните; толкова са коравосърдечни, че мъжете им се размекват или стават истерици. А може би си избират мъже, които могат да водят за носа? Но пък едва ли са толкова опитни, когато се омъжват“ — разсъждаваше той. Добре, че знаеше от преди как трябва да се действува с американките, защото тази беше наистина много привлекателна.
— Утре сме на лов за биволи — обърна се той към нея.
— Ще дойда и аз.
— Не. Няма да дойдете.
— О, да, ще дойда. Нали, Франсис?
— Защо не останеш в лагера?
— За нищо на света. Не ми се иска да пропусна някое зрелище като днешното.
„Когато стана — разсъждаваше Уилсън, — когато стана и се отдалечи, за да се наплаче, имаше вид на нормална жена. Имаше вид, че си дава сметка за станалото, че е засегната заради мъжа си и заради себе си, че вижда как стоят нещата. Изчезва за двадесет минути и ето я отново, покрита с непроницаемия лак от жестокост на американките. Най-ужасните жени на света. Наистина най-ужасните.“
— Утре ще имаш ново зрелище — каза Франсис Макомбър.
— Вие няма да дойдете — намеси се Уилсън.
— Лъжете се — възрази тя. — Освен това искам отново да ви видя в действие. Тази сутрин бяхте възхитителен. Разбира се, ако може да има нещо възхитително в това да пръснеш черепа на някое животно.
— Обедът е сложен — каза Уилсън. — Струвате ми се много весела.
— Защо не? Не съм дошла тук, за да скучая.
— Не може да се каже, че беше скучно — възрази Уилсън. Пред погледа му бяха балваните и стръмният, горист насрещен бряг; той отново си припомни днешната сутрин.
— Ни най-малко — съгласи се тя. — Беше чудесно. А утре не можете да си представите с какво нетърпение очаквам утрешния ден.
— Това, което сега ви предлагат, е печено от антилопа Куду поясни Уилсън.
— Онези едри животни, които приличат на крави и подскачат като зайци, нали?
— Определението не е лошо — отвърна Уилсън.
— Месото им е много вкусно — каза Макомбър.
— Ти ли я застреля, Франсис? — запита тя.
— Да.
— А не са ли опасни?
— Само ако паднат отгоре ви — намеси се Уилсън.
— Радвам се, че е така.
— Не можеш ли поне за малко без ехидни подмятания, Марго — каза Макомбър, отряза си парче месо, набоде го на вилицата и сложи отгоре му пюре от картофи и моркови със сос.
— Мога, защо не — каза тя, — след като тъй мило ме помоли.
— Довечера ще пием шампанско за лъва — каза Уилсън. — Сега по обед е горещо.
— Ах, да, лъва. Бях забравила за него.
„Ето — каза си Роберт Уилсън — тя го изтезава, и то жестоко. Или може би смята, че така именно трябва да се държи пред чужди хора? Наистина как трябва да се държи една жена, която е открила, че мъжът й е жалък страхливец? Жестока е като дявол — впрочем те всички са жестоки. Защото управляват, а когато управляваш, понякога трябва да бъдеш жесток. Както и да е, до гуша ми са дошли тези проклети тиранични характери.“
— Вземете си още от антилопата — предложи й той вежливо.
Късно следобед Уилсън и Макомбър потеглиха с колата заедно е шофьора-туземец и с двамата носачи на пушките. Мисис Макомбър остана в лагера. Каза им, че е горещо, а освен това утре тръгва с тях рано сутринта. Докато се отдалечаваха, Уилсън я погледна: тя стоеше под голямото дърво, по-скоро мила, отколкото красива, в ловния си костюм — пясъчен цвят с розов оттенък, — черната й коса, опната назад и прибрана в нисък кок, а лицето — тъй свежо, сякаш е в Англия — помисли си той. Тя махна с ръка за сбогом и колата се понесе през високите блатни треви и закриволичи между дърветата по посока на хълмистата местност, обрасла в храсталаци.
Там намериха стадо водни антилопи, слязоха от колата, приближиха се дебнешком към един стар мъжкар с дълги, извити рога и Макомбър го свали с точен изстрел от двеста ярда, а останалите животни от стадото, подплашени, побягнаха: скачаха едно през друго, с присвити предни крака, и правеха такива плавни и невероятни скокове, каквито човек прави понякога насън.