— Добър изстрел! — отсъди Уилсън. — Те са дребни и трудно се улучват.
— А главата струва ли си?
— Превъзходна е. Стреляйте все така и всичко ще бъде наред.
— Мислите ли, че утре ще намерим биволи?
— По всяка вероятност, да. Те излизат на паша сутрин рано и ако ни провърви, може да го издебнем на открито.
— Иска ми се да се реванширам за историята с лъва — каза Макомбър. — Не е много приятно да изпаднеш в такова положение пред очите на собствената си жена.
„Неприятното е, че си допуснал да изпаднеш в такова положение, все едно дали пред очите на жена ти, или не, а сега на всичко отгоре говориш за станалото“ — помисли си Уилсън. Но вместо това каза:
— На ваше място не бих мислил повече за това. Всеки може да обърка конците, когато за пръв път излезе срещу лъв. Минало-заминало.
Но същата нощ, след като вечеряха и пиха уиски със сода край огъня, преди да се оттеглят, Франсис Макомбър лежеше на походното си легло под москитовата мрежа, вслушваше се в нощните шумове и чувствуваше, че не е минало. Нито беше минало, нито пък започваше. Беше пред очите му, точно както в оня миг, някои подробности изпъкваха с жестока отчетливост и той потъваше от срам. Но по-силно от срама чувствуваше вледеняваш страх и празнота в себе си. Страхът беше в него като студена, лигава празнота на мястото на някогашната увереност и цял го разстройваше. Страхът не го беше оставил, беше вътре в него.
Всичко беше започнало миналата нощ, когато той се събуди и чу лъвът да реве нагоре по течението на потока. Ревеше басово, а накрая хриптеше и се закашляше, сякаш беше до самата палатка, и когато Франсис Макомбър се събуди и го чу, хвана го страх. До него достигаше равномерното дишане на жена му, тя спеше. Нямаше на кого да каже, че го е страх, нямаше кой да сподели страха му и той лежеше сам, без да знае сомалийската поговорка, че храбрият се уплашва от лъва три пъти: когато за пръв път види следите му, когато за пръв път го чуе да реве и когато за пръв път се изправи срещу него. След това, когато закусваха, преди изгрев слънце, на светлината на фенера, окачен пред палатката, лъвът отново зарева и на Франсис му се стори, че той е на две крачки от лагера.
— По рева си личи, че е стар лъв — каза Роберт Уилсън и вдигна глава от кафето й пушената риба. — Чувате ли го как кашля?
— Много ли е близо?
— Около миля нагоре по потока.
— Ще го видим ли?
— Ще се постараем.
— Толкова ли е силен ревът му? Чува се тъй, сякаш е в самия лагер.
— Много е силен — каза Роберт Уилсън. — Чува се невероятно надалеч. Да се надяваме, че не се крие и ще можем да стреляме. Туземците разправят за някакъв много едър лъв из тия места.
— Ако ми се удаде да стрелям — запита Макомбър, — къде трябва да го ударя, за да го сваля?
— В плешката — каза Уилсън. — Или ако можете — във врата. Гледайте да ударите на кокал. Тогава ще го свалите.
— Надявам се, че ще умеря както трябва — каза Макомбър.
— Вие стреляте много добре. Не избързвайте. Стреляйте, когато сте сигурен. Решаващ е първият изстрел.
— От какво разстояние?
— Не може да се каже. Тук има думата лъвът. Но стреляйте само ако е достатъчно близо и сте сигурен в изстрела.
— От по-малко от сто ярда? — Уилсън бързо го погледна.
— Сто ярда е горе-долу добре. Може и от по-близко. От по-далеч изобщо не правете опит. Но сто ярда е добре. От такова разстояние можете да го ударите, където поискате. А ето я и мемсахиб.
— Добро утро — каза тя. — Тръгваме ли?
— Веднага, щом закусите — отвърна Уилсън. — Как се чувствате?
— Чудесно. Много се вълнувам.
— Ще отскоча да видя дали всичко е готово — каза Уилсън и стана. В същия миг лъвът отново зарева.
— Гласовита твар — каза той. — Ще го накараме да млъкне.
— Какво ти е, Франсис? — запита го жена му.
— Нищо.
— Не, има ти нещо — защо си така разстроен?
— Нищо ми няма.
— Кажи ми — каза тя и се вгледа в него. — Не се ли чувствуваш добре?
— Всичко е от този рев, дявол да го вземе. Продължи цялата нощ.
— Защо не ме събуди? С удоволствие бих послушала…
— Трябва да убия тази проклета гадина — каза Макомбър с жалък вид.
— Нали за това си дошъл?
— Да. Но се чувствувам нервен. Като го слушам как реве, хващат ме нервите.
— Тогава убий го да замлъкне, както каза Уилсън.
— Добре, мила. На думи е лесно.
— Не се боиш, нали?
— Не, разбира се. Но цяла нощ го слушах да реве и ме хванаха нервите.