Макомбър стоеше неподвижен, повдигаше му се, зареденият спрингфилд трепереше в ръцете му, а жена му и Роберт Уилсън бяха до него. Двамата туземци, носачи на пушките, също се бяха приближили и говореха нещо на своя език вакамба.
— Ударих го — каза Макомбър. — Два пъти го ударих.
— Първия път в стомаха, втория — някъде отпред — каза Уилсън без въодушевление. Туземците изглеждаха много загрижени. Бяха се смълчали.
— Може би сте го убили — продължи Уилсън. — Ще почакаме малко, а после ще отидем да видим.
— Защо?
— Ще го изчакаме да загуби сили и тогава ще го проследим.
— Аха — задоволи се да каже Макомбър.
— Лъвът е великолепен — продължи бодро Уилсън. — Но се завря на много лошо място.
— Защо да е лошо?
— Не можеш да го видиш, докато не се приближиш съвсем до него.
— Аха — каза Макомбър.
— Да вървим — подкани го Уилсън. — Мемсахиб може да остане тук, в колата. Ще разгледаме следите от кръвта.
— Остани тук, Марго — каза Макомбър на жена си. Устата му беше съвсем пресъхнала и говореше трудно.
— Защо? — запита тя.
— Така каза Уилсън.
— Ще отидем да хвърлим един поглед — обърна се към нея Уилсън. — Вие ще останете. Оттук ще виждате дори по-хубаво.
— Добре.
Уилсън се обърна към шофьора и заговори на суахали.
Той кимна и каза:
— Да, бвана.
Те се спуснаха по стръмния бряг, прекосиха потока, катерейки се от камък на камък, изкачиха се на отсрещния бряг, като се хващаха за провисналите корени, продължиха напред и стигнаха до онова място, откъдето лъвът бе побягнал след първия изстрел на Макомбър. По ниската трева се тъмнееха петна от кръв, които туземците посочваха със стръкчета трева. Следата водеше към дърветата край брега.
— Какво ще правим? — запита Макомбър.
— Нямаме голям избор — каза Уилсън. — Колата не може да премине тук. Брегът е много стръмен. Ще го поизчакаме да изгуби сили и ще отидем двамата да го потърсим.
— Не можем ли да запалим тревата?
— Зелена е още.
— А, не може ли да изпратим викачи да го прогонят?
Уилсън го измери с очи.
— Можем, разбира се — каза той. — Но това значи да ги изпратим на почти сигурна смърт. Знаем, че лъвът е ранен. Ако не беше ранен, можехме да го прогоним — щеше да избяга от шума, — но раненият лъв направо напада. Забелязваш го чак когато си до него. Той така се снишава, че може да се скрие там, където няма да допуснете, че може да се скрие и заек. При такова положение няма как да изпратим туземците. Някой ще бъде разкъсан.
— А носачите на пушките?
— О, те ще дойдат с нас. Такова е тяхното шаури. Подписали са договор за това. Но както виждате, не им е много весело, нали?
— Не искам да отида там — каза Макомбър. Думите сами излязоха от устата му, преди да се усети какво казва.
— И аз не искам — отвърна развеселен Уилсън. — Но все пак няма друг изход. — След това размисли, погледна Макомбър и изведнъж забеляза, че той цял трепери и гледа нещастно.
— Вие, разбира се, можете и да не дойдете. Затова ме наемат. Затова ми и плащат толкова пари.
— Искате да кажете, да отидете сам? Не можем ли да го оставим така?
Роберт Уилсън, който досега бе погълнат изцяло от лъва и от създалото се положение и не бе помислил за Макомбър, макар и да бе забелязал, че той нервничи, изведнъж се почувствува като човек, който по грешка е отворил чужда врата в хотел и е видял нещо срамно.
— Какво искате да кажете?
— Не може ли просто да го оставим?
— Какво значи това? Да се залъгваме, че не сме го ранили?
— Не. Просто да се махаме.
— Така не може.
— Защо?
— Първо, защото ще се мъчи. И, второ, може някой, без да иска, да се натъкне на него.
— Разбирам.
— Но вие съвсем не сте длъжен да идвате.
— Искам да дойда — каза Макомбър. — Но нали разбирате, хвана ме страх.
— Когато тръгнем, аз ще вървя напред — каза Уилсън, — а Конгони ще търси следите. Вие стойте зад мен и малко встрани. Възможно е да заръмжи и да го чуем. Щом го видим, ще стреляме и двамата. Не се тревожете. Няма да ви оставя нито за миг. В същност може би най-добре ще е да не идвате. Да, най-добре. Да бяхте се прехвърлили отсреща при мемсахиб, а аз ще свърша с него.