— Ти каза, че ако дойдем тук, това вече няма да се повтаря. Ти обеща.
— Обещах, дарлинг. И смятах, че така ще бъде. Но вчерашният ден провали цялото пътешествие. Има ли смисъл да говорим за това?
— Когато имаш коз в ръцете си, не губиш време, нали?
— Моля те, стига сме говорили. Много ми се спи.
— Аз ще говоря.
— Добре. Извинявай, но аз ще спя. — И тя заспа. Преди разсъмване тримата седнаха да закусят и Франсис Макомбър откри, че между многото мъже, които мрази, най-омразен му е Роберт Уилсън.
— Добре ли спахте? — запита Уилсън с гърления си глас, пълнейки лулата си.
— А вие?
— Отлично — отвърна белият ловец.
„Свиня такава — каза си Макомбър, — нахална свиня.“ „Значи, го е събудила, когато се е прибрала“ — реши Уилсън, разглеждайки ги двамата с равнодушните си студени очи. Защо не държи жена си по-здраво? Да не ме мисли за светец, дявол да го вземе? Да я държи по-здраво. Сам си е виновен.
— Как мислите, дали ще намерим биволи? — запита Марго, като отмести настрани подноса с кайсии.
— Вероятно да — отвърна й Уилсън и се усмихна. — Защо не останете в лагера?
— За нищо на света! — отвърна тя.
— Защо не й заповядате да остане в лагера? — обърна се Уилсън към Макомбър.
— Вие й заповядайте — каза хладно Макомбър.
— Хайде, без заповеди и — като се обърна към Макомбър — без глупости, Франсис — каза Марго мило.
— Готови ли сте да тръгваме? — запита Макомбър.
— Когато кажете — Отвърна Уилсън. — Искате ли и мемсахиб да дойде?
— Има ли някакво значение дали искам, или не?
„По дяволите — мислеше Роберт. — Става адски неприятно. Значи, така ще върви отсега нататък. Щом като е така — добре.“
— Няма значение — каза той.
— Не предпочитате ли да останете с нея в лагера, а аз да отида на лов за биволи? — запита Макомбър.
— Не, не мога — каза Уилсън. — На ваше място не бих дрънкал глупости.
— Не дрънкам. Отвращавам се.
— Неприятна дума — „отвращавам се“.
— Франсис, моля те, постарай се да говориш разумно — каза жена му.
— Говоря съвсем разумно, дявол да го вземе. Яли ли сте някога такива блудкави гадости?
— Искате да кажете, че храната е лоша? — запита спокойно Уилсън.
— Не по-лоша от всичко останало.
— Овладейте се! — каза Уилсън съвсем спокойно. — Един от туземците разбира малко английски.
— Да върви по дяволите!
Уилсън стана и се отдалечи с лулата в уста, след това каза няколко думи на суахали на един от туземците, който го чакаше. Макомбър и жена му останаха на масата. Той се бе загледал в чашата си с кафе.
— Ако направиш скандал, ще те напусна, дарлинг — каза Марго спокойно.
— Не, няма да ме напуснеш.
— Опитай и ще видиш.
— Няма да ме напуснеш.
— Добре — каза тя. — Няма да те напусна и ти ще се държиш прилично.
— Аз да се държа прилично? Как можа да го кажеш? Прилично!
— Да, прилично.
— А защо ти не се държиш прилично?
— Дълго време се опитвах. Много дълго време.
— Мразя този червендалест шопар — каза Макомбър. — Не мога да го гледам.
— В същност е много мил.
— Затваряй си устата! — почти изкрещя Макомбър. В същия миг колата пристигна и спря пред палатката, където се хранеха, и шофьорът и двамата туземци — носачи на пушките, слязоха. Уилсън също се приближи и погледна двамата съпрузи, седнали на масата.
— Ще вървим ли на лов?
— Да — отвърна Макомбър и стана. — Тръгваме.
— Няма да е лошо да си вземете пуловер. В колата духа — посъветва го Уилсън.
— Аз ще си взема коженото яке — обади се Марго.
— Туземецът го взе — спря я Уилсън. Той седна отпред при шофьора, а Франсис Макомбър и жена му мълчаливо заеха местата си на задната седалка.
„Дано на този глупак не му хрумне да ме застреля в тила — помисли си Уилсън. — Жените са такова главоболие, когато човек е на сафари.“
В сивата светлина на утрото колата се спусна бавно към чакълестия брод, след това запълзя нагоре по стръмния бряг, където предния ден Уилсън бе наредил да проправят път, за да могат да излязат на хълмистата равнина отвъд, осеяна тук-там с дървета като парк.
„Хубаво утро“ — мислеше си Уилсън. Беше паднала обилна роса, колелата газеха тревата и ниските храсти, усещаше се дъхът на смачканата зеленина. Ухаеше сякаш на дъхава върбинка и той се радваше на ранното утро и свежата роса, на смачканата папрат и дървесните стволове, които се чернееха в леката утринна мъгла, а колата вървеше без път между разпръснатите дървета. Двамата бяха вече излезли от главата му и той мислеше за предстоящия лов. Биволите, които искаше да намерят, през деня се криеха в блатист гъсталак, където беше невъзможно да се стреля, ала нощем излизаха на паша из поляните и ако успееха с колата да им отрежат пътя към блатото, Макомбър би могъл да стреля на открито. Не искаше да ходи с Макомбър за биволи в гъсталаците. Не искаше да ходи на лов с Макомбър нито за биволи, нито за каквото и да било друго, но той беше ловец-професионалист и му се случваше да има работа с какви ли не чудаци. Ако днес сполучат да ударят биволи, остава им само ловът на носорози — тогава този нещастник щеше да приключи с опасните си развлечения и нещата може би ще се оправят. Няма да се заплита повече с тази жена и Макомбър ще забрави станалото. Както изглежда, не му се случваше за първи път. Нещастник. Сигурно се бе научил да преглъща такива неща. В същност никой не му беше крив, грешката беше негова.