— Никаква идея си нямам — поклати глава Фарнъм. — Но може би все пак има някаква причина.
— Точно за това ти говоря — прекъсна го Ветър. — Ами ако наистина съществуват такива неща като „протритите места“, то това би могло да се случи в Аркуей и Финсбъри Парк, но най-тънкото от всички места се намира тук, в Крауч Енд. Понякога си казвам, че ще настъпи ден, когато и последният слой кожа между нас и онова, което се намира от вътрешната страна на топката, ще се протрие окончателно. Ден, в който дори и половината от това, което ни разказа жената, ще се окаже истина.
Фарнъм мълчеше. Той стигна до заключението, че полицай Ветър сигурно вярва и в хиромантията, френологията и розенкройцерите.
— Прочети съдържанието на онези папки — посъветва го Ветър, надигайки се от мястото си. Когато се изправи, сложил ръка на кръста си, и се протегна, се чу изхрущяване. — Ще отида да подишам малко чист въздух.
Той излезе на улицата, Фарнъм го проследи с поглед, а в душата му се смесваха удивление и недоволство. В това, че на Ветър му хлопа дъската, нямаше никакво съмнение. Освен това обича и да пуши от чуждите цигари, които никак не са евтини в този прекрасен нов свят на социализма и управлението на всеобщото благоденствие. Той взе бележника на Ветър и започна да го прелиства, припомняйки си разказа на американката.
И, естествено, ще прочете скритото в онези папки, подредени в продълговатия шкаф.
Ще направи това, за да се посмее хубавичко.
Момичето — или младата жена, ако искате да бъдете точни (изглежда всички американци в момента се придържат към тази гледна точка) — нахълта в полицейския участък миналата вечер в единайсет и петнайсет. Косите й бяха оплетени и разрошени, а очите — широко отворени. В ръцете си стискаше дамска чанта.
— Лони! — извика тя. — Моля ви, трябва да намерите Лони!
— Ще направим всичко, което зависи от нас, можете да разчитате на това — увери я Ветър. — Но първо ни разкажете кой е Лони.
— Той е мъртъв — промълви младата жена. — Знам, че е мъртъв. — Тя заплака, после започна да се смее — no-скоро да се кикоти. Чантата се изплъзна от ръцете й — изглежда я овладяваше пристъп на истерия.
По принцип по това време на денонощието полицейският участък беше почти пуст. Сега сержант Реймънд слушаше някаква пакистанка, разказваща със свръхестествено спокойствие как изтръгнали чантата от ръцете й — бил някакъв младеж, целият покрит с татуировки на футболни теми, със сини коси, издигнати на висок гребен. Това се случило на Хилфилд Авеню. Ветър видя как Фарнъм влезе в участъка от чакалнята, където снемаше старите плакати от стените (НИМА В СЪРЦЕТО ВИ НЯМА МЯСТО ЗА ИЗОСТАВЕНИТЕ ДЕЦА?) и залепяше нови (ШЕСТ ПРАВИЛА ЗА БЕЗОПАСНОСТ НА ВЕЛОСИПЕДИСТИТЕ ПРИ НОЩНО КОЛОЕЗДЕНЕ).
Ветър извика Фарнъм при себе си и даде знак на сержант Реймънд, който се обърна рязко, едва дочул истеричния глас на американката, да продължава да си гледа работата. Реймънд, който чупеше пръстите на джебчиите като кибритени клечки („Чуй ме, приятелю“, говореше той, когато го караха да оправдае това си незаконно действие, „в края на краищата, петдесет милиона кокошкари не могат да бъдат натикани зад решетките“), не беше особено подходящ за разговор с жена, изпаднала в истерия.
— Лони! — крещеше тя. — О, моля ви, помогнете ми! Те хванаха Лони!
Пакистанката се обърна към американката, спокойно я измери с поглед, след което отново се завъртя към сержант Реймънд и поднови разказа си за откраднатата чанта.
— Госпожо — започна Фарнъм.
— Какво се случва всъщност там при вас? — прошепна младата жена. Тя едва си поемаше дъх и гърдите й конвулсивно се надигаха и спадаха, Фарнъм забеляза неголяма драскотина на лявата й буза. Красиво малко птиченце с прелестни гърдички — малки, но високи и стегнати — и пищен облак от златисто-кестеняви коси. Бе облечена скромно, но достатъчно скъпо. На една от обувките й беше счупено токчето.
— Какво се случва всъщност там при вас? — повтори тя. — Чудовища.
Пакистанката отново я погледна и се усмихна. Имаше прогнили зъби. Усмивката й се изпари моментално, като по магия, когато в ръцете й се озова бланката „Изгубена и открадната собственост“, която Реймънд й бе подал.
— Направи кафе за дамата и го отнеси в стая номер три — каза Ветър. — Вие не искате ли кафе, госпожо?
— Лони — промълви американката. — Знам, че е мъртъв.
— Не се тревожете за нищо, госпожо, елате със стария Тед Ветър и бързо ще решим вашия проблем — каза той, помагайки й да се изправи. Жената продължаваше да говори с тих, стенещ глас, докато той я водеше по коридора, обгърнал с едната си ръка талията й. Тя понакуцваше заради счупеното си токче.