— Мярнах даже един „МакДоналдс“ там — съобщи тя на Ветър и Фарнъм с такъв глас, с какъвто обикновено говорят за Сфинкса и висящите градини на Семирамида.
— Наистина ли? — възкликна Ветър с изумление и уважение — тя бе достигнала състояние, в което си спомняше всичко — до най-дребния детайл — и никак не му се искаше да наруши настроението й, поне дотогава, докато не им разкаже всичко, което знае.
Модерният район остана отзад заедно с „Макдоналдс“ — а в неговия център. Сега се носеха из някакво открито пространство, слънцето представляваше ярък оранжев балон, висящ над хоризонта, заливащ улицата със странна светлина, при която минувачите изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат в ослепителни пламъци.
— И тогава обстановката започна да се променя — каза жената. Гласът й почти бе утихнал, а ръцете й бяха започнали отново да треперят.
Ветър се наклони напред, внимателно вглеждайки се в лицето й.
— Да се променя? Как? По какъв начин започна да се променя обстановката, госпожо Фрийман?
Те преминали покрай една будка за вестници, разказа им тя, и на рекламното табло до павилиона било написано с огромни букви: „ШЕСТДЕСЕТ ДУШИ ИЗЧЕЗВАТ ПОД ЗЕМЯТА. УЖАСНА ТРАГЕДИЯ“.
— Лони, виж това!
— Кое? — той се обърна, но вестникарският павилион вече бе останал далеч отзад.
— Там беше написано: „Шестдесет души изчезват под земята. Ужасна трагедия.“ Какво мислиш, къде се е случило това? В метрото?
— Може би. Напълно възможно е да става дума за катастрофа на влакове в метрото.
— Дали? — тя се наклони напред към шофьора. — Господине, знаете ли нещо за това? За някаква катастрофа в метрото?
— Имате предвид сблъскването на влаковете, госпожо? Не, нищо не съм чул за това.
— Имате радио, нали?
— Не, в таксито няма радио, госпожо.
— Лони?
— Да?
Но в този момент тя забеляза, че Лони вече бе изгубил интерес към случилото се. Той отново преравяше джобовете си (а понеже носеше панталони, жилетка и сако, то имаше доста да рови) в търсене на хартийката, на която бе написан адресът на Джон Скуейлс.
Текстът, написан с тебешир на рекламното табло до павилиона за вестници, отново и отново се повтаряше в съзнанието й. Там трябваше да бъде написано: „ШЕСТДЕСЕТ ДУШИ УМИРАТ В РЕЗУЛТАТ НА КАТАСТРОФА В МЕТРОТО“. Но вместо това — „ШЕСТДЕСЕТ ДУШИ ИЗЧЕЗВАТ ПОД ЗЕМЯТА. УЖАСНА ТРАГЕДИЯ“. Този надпис нещо я безпокоеше. Там не бе казано „умират“, а „изчезват“, тъй както в отминалите времена се е говорило за моряците, потънали в морето.
Ужасна трагедия под земята.
Това съвсем не й харесваше. Караше я да си мисли за гробища, подземна канализация и за мръснобели, отвратителни подпухнали същества, внезапно появяващи се от канализационните тръби; те обвиват с ръце (а може би и с пипала) нещастните хора, чакащи на перона, и ги завличат в мрака.
Завиха надясно. На ъгъла, редом до три спрени мотоциклета, бяха застанали момчета с рокерски якета. Те проследиха с поглед таксито и за миг — залязващото слънце светеше право в лицето й и я заслепяваше — на Дорис й се стори, че мотоциклетистите имат нечовешки глави. За един кратък миг тя беше убедена, че над черните кожени якета лъщят мазни глави на плъхове с блестящи черни очи, фокусирани в таксито. После осветлението едва-едва се измени и тя видя, че очевидно е сбъркала; това бяха всичко на всичко трима млади хора, които пушеха цигари пред английската разновидност на американската сладкарница.
— Ето че пристигнахме — каза Лони, прекратявайки ровичкането из джобовете и показвайки с пръст знака зад прозореца. На него пишеше: „Крауч Хил Роуд“. Старинни тухлени къщи, подобни на сънливи вдовици, се притискаха една към друга; изглеждаха така, сякаш се взират в таксито с помътнелите очи на прозорците си. Тук-там сновяха дечица на велосипеди — както двуколесни, така и триколесни. Двама малчугани се опитваха да се пързалят на ролкови кънки, но без особен успех. Бащите на семействата, прибрали се вкъщи от работа, седяха на пейките пред домовете си, пушеха, говореха си и наглеждаха децата. Всичко изглеждаше абсолютно нормално.