— Че кой не е? Всъщност вече дни наред не чувам нищо друго!
Арват я поизгледа мълчаливо, после каза:
— А знаеш ли какво се говори — че някои от тях се укриват сред Сивите?
— Почти нищо не знам дори за Сивите, Арват; единствено това, че са Пазители на Безликия Бог. Ние, жреците, не бива да общуване с магьосници.
— Въпреки това много жреци отиват при тях, за да се обучават заедно с техните ученици на лечителското изкуство — отбеляза Арват. — Сивите са на голяма почит в Атлантида… Вярно, говори се, че долу, под Сивия храм, където лежи Човекът с кръстосани ръце, щял да се проведе ритуал; забранен от векове, отдавна отречен от Закона… Черен ритуал… че имало отстъпник в кръга на хелите… — гласът му премина в тайнствен шепот, после съвсем замря.
Нечувани думи, намеци за незнайни ужаси — всичко това отново събуди страховете на Домарис и тя възкликна:
— Къде може да си чул такива неща?
Арват се позасмя.
Обикновени клюки. Но ако нещо такова стигне до ушите на Раджаста…
— Тогава наистина ще стане лошо… — довърши наставнически Домарис — за Сивите, ако слуховете се окажат верни, или за клюкарите, ако се окажат лъжливи.
— Права си, всичко това не ни засяга — Арват стисна ръката й и се усмихна, приемайки упрека. После се отпусна на леглото до нея, но без да я докосва — отдавна си беше научил урока. До тях Деорис спеше дълбоко, но все пак присъствието й помогна на Домарис да насочи разтвора към неангажиращи теми. Не говориха за личните си отношения, нито пък за делата на Храма. Когато Арват най-сетне се отправи към собствената си стая, часове по-късно, Домарис продължи да лежи будна. Мислите й кръжаха объркано, докато я заболя главата.
За първи път през двадесет и двете лета на младия си живот Домарис се усъмни в правотата на избора си да живее като жрица и ученичка на Раджаста. Може би за нея щете да е по-добре да се откаже от жречески сан; да си остане обикновена жена, доволна да бъде съпруга на жрец — една от многото жени в света на Храма, в който бе родена — жени и дъщери на жреци, които гъмжаха из града. Никоя от тях нямаше и най-бледа представа от тайния живот на тази огромна хранителна на мъдрост, която обитава. Те бяха доволни от домовете си, от децата си и външната показност на храмовите ритуали…
„Какво става с мен?, питаше се неспирно Домарис. Защо и аз да не съм доволна като тях? Нали ще се омъжа за Арват, както е определено и после…“
После какво?
Разбира се, деца. Години, през които ще наблюдава растежа и съзряването им. Мислите й не можеха да стигнат по-далеч. Все още се опитвайте безуспешно да си представи този живот, когато заспа.
Трета глава
НИШКИТЕ НА СЪДБАТА
1.
Храмът на Светлината се издигаше край брега на Древната земя — близо до морето; извисяваше се над Града на Змията, който погледнат отгоре, имаше формата на полумесец. Храмът бе разположен точно между двата рога на полумесеца, във фокуса на определени природни сили, които защитните стени трябваше да приемат и предават. Храмът сияеше като жена, обгърната от ръката на любимия си.
Беше следобед; мекото лятно слънце се лееше като златиста разтопено масло над покривите на града. Лъчите му се превръщаха в топази по позлатената повърхност на морето; бризът бе едва доловим, като сън, и носеше сладникаво соления мирис на прилива.
Три високи платнохода се поклащаха във водите на пристанището. Близо до кея търговци бяха подредили сергии и викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Приставането на кораби бе събитие за всички — граждани или провинциални земевладелци, селяни и благородници. В претъпканите улици жреци в блестящи одежди се разминаваха със солидни търговци и дрипави дребни мошеници; ако се случеше някой недодялан селяндур да се блъсне в тях, по друго време със сигурност не би избегнал камшика — но в царящата сега суматоха му се разминаваше само с някой укорен поглед; парцаливи улични хлапета сновяла навсякъде, но нямаха време да вземат на подбив някой от дебелите търговци, пробиващи си път из тълпата.
Въпреки всичко една малка група хора се движеше из множеството без никакви затруднение; навсякъде, откъдето минеше Микон, опрян на ръката на Деорис, възторжени усмивки грейваха по лицата на хората. Кройката на безупречно белите му одежди и особеният начин, по който ги носеше, също подсказваха на хората, че това не е обикновен жрец, дошъл да благослови децата или посевите им; а дъщерите на властния Талканон бяха познати всекиму. Не едно младо момиче хвърляше игриви усмивки на Арват, който също вървеше с тях, но неговите очи бяха ревниво вперени в Домарис. Въздействието, което Микон имаше върху годеницата му, започваше да го дразни. Всъщност днес Арват направо им се бе натрапил.