Те спряха, когато се изкачиха на верига от пясъчни дюни, от където се виждаше морето.
— О! — възкликна възторжена Деорис, — Ето ги и корабите!
По навик Микон се обърна към нея:
— Какви са корабите? Кажи ми, малка сестричке! — помоли той любезно, но и силно заинтригувано. Деорис започна да ги описва живо и развълнувано: високи кораби, полюляващи се върху вълните, а на мачтите им се вееха знамена с изобразени на тях алени змии. Лицето на Микон ставаше все по-замислено и замечтано, докато Деорис говореше.
— Те идват от моята родина — промълви той с копнеж. — В Морските кралства няма кораби, които да могат да се равняват с корабите от Ахтарат. Моят братовчед плава под знака на Алената змия…
Арват грубо прекъсна спомените му:
— Аз също съм от Златните острови, господарю Микон.
— Какъв си по произход? — попита Микон с интерес. — Затъжал съм се да чуя някоя познато име. Бил ли си в Ахтарат?
— Голяма част от детството си прекарах под Звездната планина — отвърна по-младият мъж. — Мани-Торет, баща ми, беше жрец на Външните древи на Новия храм; а сетне ме осинови и отгледа Ратор от Ахтарат.
Лицето на Микон засия и той радостно протегна обезобразените си ръце към жреца.
— Ти наистина си ми брат, Арват! Ратор беше първият ми учител в древната наука, и той ме посвети в жречески сан.
Очите на Арват се разшириха:
— Но тогава… нима ти си онзи Микон? — отвърна той задъхано: — Откакто се, помня, съм чувал за твоята…
Микон се смръщи.
— Недей — в тона му имаше предупреждение. — Не бива да говориш за това. Притеснен и изпълнен със страхопочитание, младият мъж измърмори:
— Ти наистина можеш да четеш мисли…
— В случая не бяха необходими свръхестествени способности, братко — отвърна сухо Микон. — Кажи ми, познаваш ли корабите?
Арват отново се взря я него.
— Познавам ги. И на твое място не бих идвал насам, щом държиш да не разкриваш кой си. Наистина си се променил, защото досега не бях те познал; но има хора, които няма да се заблудят.
Удивени и заинтригувани, двете момичета се притискаха една към друга, и ту се взираха в мъжете, ту си хвърляха озадачени погледи.
— Не си ме… — Микон се поколеба — …познал? Нима сме се срещали?
Арват звънко се изсмя.
— Не очаквам да си спомниш за мен! Домарис, Деорис, слушайте добре и аз ще ви разкажа кой с Микон! Когато бях малко момче, нямах още и седем години, бях изпратен в дома на Ратор, стария отшелник, който живееше в Звездната планина. Той е от хората, които Древните са наричали светци; прочут е нашир и надлъж с мъдростта си и дори тук името му е на почит. По онова време обаче аз знаех само, че мога сериозни и задълбочени в науката млади мъже идват да учат при него; някой от тях ми носеха сладкиши и играчки и дори си играеха с мен. Ратор ги обучаваше, а аз тичах, из хълмовете и си играех с любимото си коте. Един ден се търколих по едни скали, паднах лошо и притиснах едната си ръка под себе си…
Микон възкликна усмихнато:
— Нима ти си онова дете? Спомням си, разбира се!
Арват продължи малко по-замислено:
— Болката бе толкова силна, Домарис, че изгубих съзнание. Когато отворих очи, видях пред себе си един млад жрец — от онези, които идваха при Ратор. Той ме вдигна, постави ме на коленете си, й избърса кръвта от лицето ми. Имах чувството, че самото докосване на ръцете му лекува…
Микон трепна болезнено и се извърна.
— Стига за това — каза той. Гласът му звучеше — така, сякаш се задушаваше.
— Не, няма да мълча, братко! Когато ме почисти от кръвта и мръсотията, установих, че не чувствам никаква болка, въпреки че костта бе разкъсала кожата на ръката ми. После той каза: „Нямам достатъчно познания, за да се справя сам“, взе ме на ръце и ме занесе в дома на Ратор, Бях натъртен навсякъде и не можех да ходя. Сетне, защото ме беше страх от жреца-лечител, който дойде да намести счупеното, той ме държа на коленете си, докато ръката бе оправена и превързана; през цялата нощ стоя до мен, защото бях трескав и не можех да спя; хранеше ме с хляб, мляко и мед, и ми пя песни и разказва приказки, докато забравих болката. Какво толкова ужасно има в моя разказ? — обърна се тихо младият Жрец към Микон. — Да не се боиш, че момичетата ще те помислят за женствен, защото си проявил съчувствие към едно малко дете?
— Казах, стига — настоя измъчено Микон.
Арват се вгледа учудено в него; очевидно това, което прочете по мрачното лице на слепим мъж, го накара да отстъпи.
— Така да бъде — каза той, — но аз не съм забравил, братко, нито пък ще забравя, — Той отметна назад широкия ръкав на жреческата одежда и показа на Домарис един дълъг бял белег, който се открояваше върху загорялата ръка. — Виждаш ли, тук коста бе разкъсала кожата…