Сребристите очи на Тирики се усмихваха.
— Чувала съм и друг път тази история — каза тя, — но едва сега разбирам смисъла й. — Тя стисна ръката му, скочи и затанцува нагоре по стълбите. — Побързай! Сигурно отдавна ни чакат — обещах на Нари да му набера цветя от градината!
Осма глава
ДЪЛГ
1.
През пролетта Домарис най-сетне се предаде и болестта, срещу която се бе съпротивлявала толкова дълго, я повали на легло. Валяха и отминаха пролетните дъждове, дойде лятото, градините преливаха от цветя, а тя все лежеше в стаята си, взираше се във високия таван, и не можеше вече да се помръдне от леглото си. Приемаше спокойно самотата и не се оплакваше — понякога казваше, че до есента ще се оправи.
Деорис се грижеше всеотдайно за нея, но обичта към сестра й я заслепяваше и тя отказваше да признае това, което бе очевидно за всички останали. Понякога болките ставаха ужасни и нито Деорис, нито който и да било друг можеше да помогне на жената, която страдаше мълчаливо през дългите дни и нощи. Още преди години състоянието на Домарис беше безнадеждно.
Едва тогава Деорис узна — Домарис се чувстваше прекалено зле, за да намира смисъл да крие цялата история — за ужасния начин, по който се бяха отнесли със сестра й при последното раждане. Младата жена отново се измъчваше от чувство за вина; сега вече можа да говори и за онзи неясен, подобен на кошмарен сън епизод отпреди много години — спомена за съня, в който се бе намерила в селото на лудите. Тогава осъзна какво бе преживяла Домарис, разбра защо така и не можа да роди живо дете на Арват и какво чудо бе всъщност, те успя да роди Микаел.
Дългогодишната мечта на принц Микантор най-сетне се сбъдна и той взе Микаел при себе си в двореца. Домарис страдаше, но тя самата бе пожелала да стане така — не искаше Микаел да я гледа в такова състояние. Затова пък Тирики откажа да тръгне с него и за първа път в живота си се противопостави и на Домарис, и на Деорис. Тя вече не беше дете — на тринадесет години бе по-висока от Деорис, макар и тялото й да бе още незряло, също каквато бе Демара някога. Сребристите й очи гледаха също като очите на Демара — с преждевременна зрялост, която се четеше и в сериозните черти на тясното й личице. Когато бе на тринадесет години. Деорис си беше още дете, затова сега и двете сестри не можеха да разберат, че Тирики е станала жена; по-бързото съзряване, унаследено от северната кръв на баща й, им убягваше. Двете продължаваха да се отнасят към нея като към дете.
Всички правеха, каквото им бе възможно, за да не пускат Тирики в стаята на Домарис в най-тежките й часове; но една вечер, когато Деорис, изтощена от няколко безсънни денонощия, бе полегнала за малко в съседната стая, Тирики се промъкна до леглото на Домарис и я видя да лежи с широко отворени очи, съвсем неподвижна. Лицето й бе по-бяло от белите кичури в косата й.
Тирики дойде още по-близо и прошепна:
— Господарке Домарис…
— Да, мила — отвърна едва чуто Домарис — но дори заради Тирики не съумя да се усмихне. Момичето взе една от прошарените със синя вени ръце и я притисна нежно към бузата си, после зацелува восъчнобледите пръсти с отчаяно обожание. — По-полека, мила — прошепна Домарис. — И недей да плачеш.
— Не плача — отвърна Тирики и я погледна с напълно сухите си очи. — Само… Не мога ли да направя нещо за теб? Много те боли, нали?
Домарис отвърна спокойни, взряна в широко отворените очи на момичето.
— Да, детето ми.
— Да можеше да ме боли мен вместо теб!
Усмивката все пак се почти на бледите устни на Домарис.
— Бия предпочела всякакви мъки пред това, Тирики. Сега тичай да са играеха.
— Не съм бебе! Моля те, позволи ми да остана при теб! — момичето я гледаше така умолително, че Домарис не отвърна нищо и само затвори очи. „Няма да издавам колко ме боли пред детето!“, каза си тя и полежа неподвижно няколко минути. След малко по лицето й изби пот от усилието да скрива болката.
Тирики седеше на самия ръб на леглото й. Домарис понечи да й каже да стане — не можеше да понася и най-лекото докосване — понякога, когато някоя от робините побутнеше неволно леглото й, тя изпищяваше от непоносима болка Но в същия момент остана с огромно учудване, че леките движения на Тирики не й причиняват никакво страдание — не я заболя дори когато момичето се наведе над нея и обви шията й с ръце.