Тирики тичаше по пясъка с разплетена коса и мъкнеше след себе си малкото си братче, Микаел хукна след тях и тримата започнаха да се надбягват, да се пръскат с вода и да газят из прибоя. Когато се умориха, Тирики започна да строи пясъчен замък за братлето си, а Микаел събираше мидена черупки по брега и й ги носеше.
Деорис седеше на припек върху една скала, прижумяваше срещу слънцето и мислеше: „Те само се преструват на деца — заради Нари — и заради мен. Докато се занимавах с Домарис, те са пораснали…“ Струваше й се някак нередно едно момче на шестнадесет години и едно момиче на тринадесет да бъдат толкова сериозни, зрели и улегнали — въпреки че сега, разбира се, се държаха като съвсем малки деца.
Накрая утихнаха и легнаха на пясъка в краката й, като преди това я повикаха да й покажат пясъчните скулптури.
— Виж — каза Микаел, — има замък, имам храм!
— Видя ли пирамидата ми? — викаше Нари. Тирики внезапно вдигна ръка.
— Като погледнеш оттук — дворецът прилича на скъпоценен камък върху зеления хълм… Веднъж Рейота ми разказа… — тя се изправи и попита сериозно: — Деорис, нали Рейота не е истинският ми баща? Много го обичам, като истински баща, но… ти и Домарис сте сестри, а Рейота е брат на бащата на Микаел и… — тя се прекъсна в неволно хвърли поглед към Микаел.
Той схвана мисълта й и посегна да я дръпне за ухото, но размисли и се отказа.
Деорис се вгледа замислено в дъщеря си.
— Да, Тирики — кимна тя. — Истинският ти баща е друг, но… той умря, преди да те признае пред Мъдреците.
— Какъв беше той? — продължи да разпитва момичето.
Преди Деорис каже нещо, малкият Нари наду презрително устни.
— Какъв баща й е той, щом не я е признал? — каза той с унищожителна детска логика. После бутна момичето с пръсти и помоли: — Изкопай ми една дупка, Тирики!
— Глупаво бебе — упрекна го Микаел.
Нари се намръщи.
— Не съм никакво бебе — сопна се той. — Освен това моят баща е жрец!
— Бащите на Микаел и Тирики също бяха жреци, Нари — каза кротко Деорис. — Всички сме деца на жреци.
Но Нари настояваше на своето.
— Щом бащата на Тирики е умрял, преди да я признае, значи тя няма баща!
Микаел не издържа и се засмя на наивността му; Тирики също се усмихна, но веднага стана сериозна, защото забеляза изражението на Деорис.
— Не искаш ли да говориш за него?
Сърцето на Деорис се сви. Вече се случваше месеци наред да не си спомни за Риведа, но винаги някой жест на Тирики, начинът, по който гледаше, нещо в израза й, смущаваше заспалата болка. Риведа бе оставил в душата й неизличими белези — също като огънят на дорйе върху гърдите й. След миг, когато се поуспокои, тя отвърна:
— Той беше Велик маг, Тирики.
— Жрец като бащата на Микаел, така ли?
— Не, дете, той не беше като неговия баща. Казах, че е бил жрец, защото в много отношения маговете приличат на жреците. Но баща ти ръководеше ордена на Сивите — в Древната земя те не са толкова почитани, колкото тук. Той беше северняк от Зайадан — от него си наследила русата коса и очите. Беше велик лечител.
— А как се казваше? — попита Тирики.
Деорис отново замълча. Досети се, че Домарис никога не бе говорила за това с Тирики, и тъй като бе отгледала малката като дъщеря на Рейота, тава беше нейна право. Най-сетне каза:
— Тирики, във всяко отношение Рейота е истинският ти баща.
— О, знам това, и ти казах колко го обичам! — свърна Тирики, но продължи: — Но знаеш ли, спомням си, когато бях още съвсем малка, чух Домарис да говори за истинския ми баща с друг жрец или беше жрица, не помня… и сега… — Тя направи безпомощен жест с ръце.
Деорис въздъхна.
— Да бъде твоето. Баща ти се казваше Риведа.
Тирики повтори замислено името.
— Риведа…
— Аз също не знаех това! — възкликна Микаел. — Деорис, това същият Риведа ли е, за който чух веднъж да говорят жреците — беше отдавна, по помня, че казвала, че престъпил закона, че… се занимавал с черна магия.
Той спря, като видя болката в очите на Деорис.
Нари вдигна глава и попита:
— Какво значи да престъпиш закона?
Микаел, съжалил за прибързаността си, скочи на крака и вдигна малкото момче.
— Значи да правиш лоши неща и аз сега също ще направи нещо лошо и ще те хвърля във водата, ако продължаваш да тормозиш Деорис с глупавите си въпроси! Я виж, задава се кораб — ела да го видим как ще пристане — ако не риташ, обещавам да те нося на рамо!
Нари изписка доволно и Микаел се отдалечи с него. Скоро двамата се отдалечиха толкова, че едва се виждаха.
Деорис се стресна и излезе от унеса си, когато Тирики пъхна пръсти в ръката й и каза тихо:
— Не исках да те тревожа, Деорис, Аз… аз просто исках да съм сигурна, че с Микаел не сме братовчеди по майчина и бащина линия. — Момичето се изчерви я каза объркано; — Нали разбираш, Деорис! — после за първи път се притисна до майка си и се остави тя да я целуне.