3.
Откакто Раджаста беше излязъл от стаята й, Домарис се рееше в безсънен унес — мислите й блуждаеха далеч от съсипаното от страдание тяло. Микон беше съвсем близо — тя чуваше гласа му, виждаше лицето му, усещаше ръката му върху своята — не едва доловимото докосване на осакатените му пръсти, а здравото стискане на една топла ръка. Домарис не беше убедена, че ще го види веднага, след като умре, но знаеше с абсолютна, спокойна увереност, че любовта им рано или късно ще ги събере отново — като една единствена светла нишка през мрачната плетеница на съдбовната им обреченост. Може би щяха да бъдат разделени и в друг живот — много дългове трябваше да бъдат платени, друга любов, останала неосъществена в този живот, можеше да разцъфне в следващия, но двамата щяха със сигурност да се срещнат отново. Нищо не можеше да я раздели и с Деорис; силата на обета им бе споила думите им завинаги; беше свързала навеки не само техните съдби, но и съдбите на децата им. Съжаляваше само, че няма да доживее да види Микаел като мъж, няма да види момичето, което ще стане негова съпруга, няма да прегърне внуците си…
После, с прозрението на умираща, Домарис разбра, че няма нужда да чака, за да види майката на своите внуци. Нали тя самата я бе отгледала в изгнание, беше я обрекла още неродена на Богинята, за да й служи и тя до края на времето. Старата лъчезарна усмивка се плъзна по бледите устни на Домарис, тя отвори очи и видя Микон. „Микон?“ Не, не беше той — слабото лице с орлови черти бе увенчано с нейната огнена коса, усмивката бе още детинска, по детски я стискаха и здравите, но още несъразмерно израсли ръце. Зад Микаел се бе изправила Деорис — не зрялата, улегнала жрица, а тъмнокосата буйна малка сестричка с вечно разпилени непокорни къдрици и очи с цвета на бурно море — единственото й щастие и единствената грижа през безгрижните години — на младостта. Домарис видя и благата усмивка на Раджаста, и тревожното, измъчено лице на Рейота.
„Скъпи мои…“ мислеше тя и искаше да им го каже, но устните не й се подчиняваха. Изведнъж пред очите й застана сребристорусата малка саджи, отхвърленото от всички дете, което бе избягало от Карахама, за да отведе Домарис при Деорис в един далечен ден, в Сивия храм… Но не, това не бе същото време. Над нея се беше надвиснала Тирики със зачервено от плач лице, което плуваше в ореол от светлина. Домарис отново се усмихна и свитите от скръб сърца на хората около смъртния й одър се стоплиха от смътна надежда.
Тя чу шепота на Микон: „Цвете на огъня!“ Или може би Раджаста бе пошепнал думите, с която някога се обръщаше към нея принцът от Атлантида? Домарис вече не виждаше нищо, но почувства присъствието на Деорис, надвесила се над нея.
— Сестричката ми — прошепна Домарис, все така усмихната, после допълни: — Вече не си толкова малка…
— Колко щастлива изглеждаш, Домарис… — промълви тихо Деорис.
— Щастлива съм — прошепна Домарис. Сияйните й очи се отвориха за последен път; за миг последен отглас на болката помрачи звездния им блясък; тя трепна и прошепна плахо: — Микон!
Микаел стискаше здраво ръцете и в своите.
— Мамо…
Светлите очи се спряха върху лицето му.
— Сине на Слънцето — произнесе тя съвсем ясно. — Сега… всичко започва отново… — Извърна лице към стената и потъна и дълбок сън; и в последния си сън на земята седеше отново на тревата под клонестото дърво в градината на Храма; Микон я беше прегърнал и нещо й шепнеше…
4.
Домарис издъхна на зазоряване, без да се събуди отново. Когато птичките зачуруликаха на прозореца й, тя се размърда, прошепна:
— Колко спокойно е езерото днес… — и восъчнобледите й ръце се отпуснаха безжизнено върху завивката.
Деорис излезе и остави при нея Микаел и Тирики, които ридаеха неудържимо, прегърнати, и отиде на терасата. Стоя дълго време загледана в сивкавото море и сивото предутринно небе. Не мислеше за нищо — дори не можеше още да осъзнае собствената си скръб. Толкова отдавна бе приели мисълта, че Домарис си отива, че това, което стана днес призори, бе за нея просто потвърждение на нещо, което отдавна знаеше, „Домарис — мъртва? Никога!“ Отишла си беше бледата, съсипана от страдания сянка; а Домарис; млада, жизнена и прекрасна, се бе събудила за нов живот…