— С удоволствие бих споделил с теб всяка частица от своето познание — каза сериозно, но подчертано любезно Раджаста, — а и теб ще се радвам да виждам сред нас… — тон се поколеба, сетне допълни, сякаш тласкан от внезапен импулс — сине на Слънцето — и направя особен знак с ръка.
— Несъщ син, опасявам се — отвърна Микон. Мрачната усмивка отново премила по лицето му. — Но се гордея и с това.
Независимо от думите си, той също вдигна ръка и отвърна на поздрава с жеста, осветен от древността.
Раджаста пристъпи напред, за да прегърне госта — двамата бяха свързани не само от споделената мъдрост, но и от силата, съхранявана ревниво от жреците на Светлината — също като Раджаста. Микон явно бе един от допуснатите до най-висшето познание. Раджаста се учуден — гостът бе още таткова млад! Но едва сега, когато двамата се разделиха след прегръдката, старият жрец забеляза това, което не бе видял преди. Скръб и жалост помрачиха лицето му, той взе измъчените, слаби ръце на Микон в своите и го поведе към една пейка наблизо, шепнейки едва чуто:
— Микон, братко…
— Както вече казах, несъщ брат — кимна Микон. — Как разбра? Аз… казвали сами, че няма външни белези, нито пък…
— Няма — кимна Раджаста. — Предположих. Това, че стоиш напълно неподвижен… някои от жестовете ти… Но как те сполетя това, братко?
— Може ли друг път да поговорим затова? Това, което е… — Микон отново помълча, после продължи със странно напрегнатия си глас: — не може да бъде променено. Нека засега ти къде достатъчно това, че… отвърнах на Знака.
Раджаста отвърна с разтреперан от вълнение глас:
— Ти си истински Син на Светлината, макар че те е обвил мрак. Може би… може би дори единственият син на Светлината, който може да се изправи пред нея в цялото й величие.
— Само защото никога не мога да го видя — промълви едва чуто Микон и невиждащите му очи сякаш се взряха внимателно в лицето пред себе си, което също никога нямаше да видят. Настана мълчание. Болезнената усмивка отново проблеела за миг по лицето на Миши.
Накрая Раджаста се осмели да наруши мълчанието.
— Но… нали ти отвърнала моя знак… помислих, че съм сбъркал… че не е възможно да не виждаш…
— Струва ми се, че мога да чета мисли… понякога — отвърна Микон. — Само понякога и само когато това наистина, е необходимо. Все още не знам доколко мога да разчитам на тази своя способност. Но с теб… — усмивката отново озари мрачното, измъчено лице, — не се поколеба нито за миг.
Отново се възцари тишина, изпълнена с чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи. Тогава откъм коридора се разнесе млад женски глас:
— Господарю Раджаста!
Изопнатите от напрежение черти на жреца се отпуснаха.
— Тук съм, Домарис — извика той в отговор, а на Микон поясни, — тя с моя ученичка, младо момиче — дъщеря на Талканон. Все още не е събудена за познанието, но се учи добре и е… съвършена, носи а себе си зародиша на величие.
— Дано небесната светлина й дари мъдрост в познание — отвърна Микон с любезно безразличие.
Домарис влезе в стаята — висока, с гордо вдигната глава, а косата й имаше цвета на кована мед — със слънчеви оттенъци и по-тъмни сенки. Влезе, лека като птица, но веднага спря — не се осмели да приближи до мъжете, нито пък да заговори в присъствието на непознат.
— Дете мое — каза меко Раджаста, — това е Микон от Ахтарат, мой брат в Светлината. Моля те да се отнасяш с него като с мен във всяко отношение.
Домарис се обърна към чужденеца с приветлива усмивка, но застана на място. Очите й се разшириха и на лицето й се изписа нещо средно между удивление и страхопочитание. Сякаш с усилие тя повдигна дясната си ръка към гърдите, после — още по-бавно — към челото си — в поздрав, за който имаха право само най-високопоставените жреци от Братството на Светлината. Раджаста се усмихна — момичето имате верен инстинкт и това го радваше; но веднага след това гласът му рязко наруши мълчанието, защото лицето на Микон внезапно бе посивяло от болезнена бледност.
— Микон е мой гост, Домарис и ще отседне при мен — ако нямаш нищо против, братко? — Микон кимна в знак на съгласие и Раджаста продължи: — А сега, дъще, върви при Майката на писарите и й кажи, че един от тях постоянно трябва да бъде на разположение на госта ни.
Домарис трепна стреснато; отправи поглед, пълен с обожание, към Микон; склони почтително глава пред своя учител и излезе, за да изпълни поръчението.
— Микон! — каза прямо, почти грубо Раджаста. — Ти си бил в Светилището на Мрака!
Микон кимна.
— Идвам от техните тъмници — уточни той.
— Аз… боях се, че…
— Не съм отстъпник — каза твърдо Микон. — Не съм им служил. Никой не можа да ме накара да свещенодействам против волята ми!