— Против волята ти?
Микон остана неподвижен, но движението на веждите му и свиването на устните оставиха у Раджаста впечатлението, че е свил рамене.
— Имаха доброто желание да ме принудят — и той протегна напред обезобразените си ръце. — Сам виждаш — аргументите им бяха доста… красноречиви.
Още преди Раджаста да възкликне ужасено, Микон отново бе скрил ръцете с издайническите белези в дълбоките дипли на ръкавите си. — Но моето дело бе разрушено, й докато не съумях да приключа това, за което съм дошъл на земята — ще държа смъртта на разстояние — с ей тези ръце. Но никога не забравям, че тя е мой постоянен спътник.
Микон говореше толкова безразлично, сякаш ставате дума за снощния дъжд. Раджаста склони глава пред безизразното лице.
— Зная, че сред нас има хора от Черното братство — каза той с горчивина. Крият се сред хората от сектата на Магьосниците — нали знаеш, Пазителите на Храма на Безименния бог. Тук ги наричаме Сиво братство или просто Сивите. Чувал съм, че черноризците не се спират пред мъчения. Но те наистина се извънредно потайни — знаят си работата, проклети да са!
Микон се размърда.
— Не проклинай, братко! — гласът му прозвуча рязко. — Тъкмо ти би трябвало най-добре да знаеш колко опасно нещо е проклятието.
Раджаста продължи по-тихо.
— Няма начин да им се противодейства. Казах вече, подозираме, че се укриват сред Сивото братство. Но те всички са… сиви!
— Знам какво е. Преди виждах прекалено ясно, затова сега… не виждам нищо. Нека прекратим този разговор — помоли Микон. — Нося своето освобождение със себе си, но още нямам право да го приема. Да не говорим повече за това, Раджаста.
Той стана, бавно и внимателно, и се упъти съвсем целенасочено към прозореца. Застана там, обърнал лице към меката слънчева светлина.
Раджаста прие молбата му с въздишка. Така беше — черноризците така добре криеха самоличността си, че никоя от жертвите им не можеше да посочи мъчителите си. Но това? Микон бе чужденец и не бе ясно как би могъл да предизвика тяхната враждебност, а и никога досега Черното Братство не се бе осмелявало да посегне на толкова високопоставена личност. Новината за нещастието, сполетяло Микон, щеше да възбуди отново една война, стара като самия Храм на Светлината.
Раджаста се страхуваше.
2.
В училището за писари Майка Лидара се опитваше да наложи малко дисциплина на една от най-младите си ученички. Писарите бяха момчета и момичета от кастата за жреците, които в дванайсетата или тринайсетата си година бяха проявили подчертана склонност към четене и писане. Разбира се, никак не е лесно да дисциплинираш трийсетина интелигентни момчета и момичета.
Въпреки това Майка Лидара бе убедена, че нито един от питомците й не бе създал толкова главоболия, колкото нацупеното малко момиче, което стоеше сега пред нея. Слабичка, ъгловата, тринайсетгодишната ученичка имаше очи с цвета на бурно море. Гъсти черни къдрици падаха в безпорядък по раменете й. Стоеше изправена като стрела, неспокойните й ръце бяха свити в юмручета, а предизвикателно изопнатото й лице бе пребледняло от напрежение.
— Деорис, чуй ме, дъщеричке — мъмреше я Майката на писарите, търпелива и непоклатима като скала, — трябва да се научиш да владееш и езика, и темперамента си, ако се надяваш да достигнеш по-висок сан. Дъщерята на Талканон би трябвало да е пример за подражание на останалите. Сега ще се извиниш и на мен, и на приятелката си Иста, а след това ще обясниш всичко на баща си.
И старата жрица, скръстила ръце върху едрите си гърди, зачака извинението, което така и не бе произнесено.
Вместо това Деорис изхлипа през сълзи:
— Няма да се извиня! Нищо лошо не съм сторила и няма да се извинявам никому!
Макар й разплакан, гласът й не бе изгубил присъщата си мелодичност, заради която сигурно по-късно щяха да я изберат за певица на заклинания; тя трептеше от страстна съпротива като струна на арфа.
Майка Лидара я гледаше безпомощно, но се опитваше да не губи търпение.
— Не можеш да говориш така е по-възрастни, дете. Послушай ме, Деорис.
— Не!
Старата жена вдигна ръка, без сама да знае дали да удари, или да погали малката бунтарка. В същия миг на вратата се почука.
— Кой е? — понита раздразнено Майка Лидара. Вратата се отвори и Домарис надникна в стаята.
— Имаш ли малко свободно време, майко?
Смръщеното лице на старицата светна. Домарис открай време й беше любимка.
— Влез, детето ми. За теб винаги имам време.
Домарис спря на прага забелязала нацупеното лице на малката писарка.