Домът на Дванадесетте беше просторна сграда, извисяваща се на върха на висок, зелен хълм. Постройката се намираше на голямо разстояние от всякакви други жилищни сгради — заобикаляла я широки морави, раззеленили се градини и прохладни водоскоци. Докато двете сестри крачеха забързано по пътечката, която се виеше между отрупани с цвят храсти, към бялата сграда на хълма, една млада жена, още почти дете, тичаше през моравите към тях.
— Домарис! Ела бързо, ужасно ми трябваш… о, Деорис! Нима са те освободили от затвора за писари?
— Надявам се, че е Той — отвърна плахо момичето и отвърна на възторжената прегръдка на другата. Новодошлата бе на години някъде между двете сестри; спокойно можеше да мине за тяхна трета сестра, защото трите момичета доста си приличаха — и трите много високи и стройни, с фини кости, деликатни ръце и характерните, изваяни лица на жени от висшата каста. Всъщност, отличаваха се само по цветове — Домарис, която бе и най-висока, имаше коса с цвят на течен огън; тя се стелеше по раменете й на тежки вълни; очите й бяха спокойни, сенчесто сиви. Деорис бе значително по-ниска и слабичка, с тежки черни къдри. Когато бе спокойна, очите й бяха тъмносини, кадифени — като теменужки. Косите на Елис имаха червеникавокафявите отблясъци на полирано дърво, ясносините й очи грееха весело. От всички обитатели на Дома на Дванадесетте дъщерите на Талканон обичаха най-много братовчедка си Елис.
— Пристигнали са пратеници от Атлантида — започна развълнувано Елис.
— От Морските кралства? Наистина ли?
— О, да, от Храма в Актарат. Принцът на Ахтарат бил изпратен с някаква мисия при нас, заедно С по-младия си брат, по така и не стигнали дотук. Може да са били отвлечени, или загинали при корабокрушение, или убити — никой не знае. Сега претърсват цялото крайбрежие за телата им.
Домарис стоеше дълбоко замислена. Славно бе името на Ахтарат. Главният храм тук, в Древната родина, не поддържаше много тесни връзки с Морските земи — но от тях Ахтарат бе най-мощното кралство — и днес тя вече за втори път чувате това име…
Елис продължаваше, задъхана от вълнение:
— Съществуват доказателства, че принцът и брат му са се добрали до нашите брегове, и освен това се шушука, че в цялата работа имало пръст Черното братство! Спомена ли Раджата нещо, Домарис?
Домарис се намръщи. Тя и Елис принадлежаха към Вътрешния кръг на жреческата каста, но нямаха никакво право да обсъждат по-високопоставените от тях, и във всеки случай присъствието на Деорис правеше всякакви клюки напълно недопустими.
— Аз не съм довереница на Раджаста, а освен това отлично знаеш, че жена с твоето положение не би трябвало да дава ухо на слуховете, които се носят сред простолюдието!
Елис порозовя цялата Домарис веднага я съжали.
— Нали знаеш, няма дим без огън — каза тя меко, — Раджаста наистина има гост — от Ахтарат. Името му е Микон.
— Микон! — изфуча Елис. — Все едно да ми кажеш, че някоя робиня се казва Лия! В морските кралства всеки втори мъж се казва Микон… — Елис се прекъсна, защото едно съвсем малко, едва проходило момиченце тъкмо бе докретало до тях и се бе вкопчило в полите й. Елис нетърпеливо се наведе да вземе детето; по бузките на малката се появиха трапчинки, тя се изкикоти възторжено и се опита да изтича към Деорис; спъна се, падна, и остана на земята, ревейки с все сила. Деорис бързо я вдигна, а Елис се обърна раздразнено към дребната жена с кафеникава кожа, която пристигна тичешком след непослушната си питомка.
— Симила — възкликна Елис укоризнено, — не можеш ли да държиш Лизи по-настрани, та да не ни се мотае постоянно из краката. — или поне я научи как да на да!
Дойката понечи да вземе детето, но Деорис не го пускаше.
— О, Елис, нека аз да я подържа. Не съм я виждала толкова отдавна! Когато тръгнах оттук, тя дори не пълзеше, а сега ходи! Отби ли я вече? Още не? Как се справяш? Хайде, Лизи, миличка, помниш ме, нали? — Момиченцето изпищя възторжено и зарови двете си пухкави ръчички и гъстите къдрици на Деорис — Мъничко, дебеличко съкровище! — продължи да й гука Деорис, покривайки пълните бузки с целувки.
— Малко дебело досадниче — в погледа, който Елис отправи към дъщеря си, имате и малко горчивина. Домарис кимна разбиращо. Беше прието, тъй като жените от Дванадесетте бяха длъжни да вземат за съпруг някой от шестимата мъже, без право на друг избор, да имат пълна свобода до деня на сватбата си. Възползвайки се от това си право, Елис си бе намерила любовник и дори бе родила дете от него. Законът на Храма допускаше такова нещо — недопустимото бе друго — това, че любовникът й не пожела да се разкрие и да признае бащинството си. Безкрайно тежка бе съдбата на непризнатите деца; за да бъде приета дъщеря й в някоя от каста, Елис напълно зависеше от милостта на определения й съпруг — той изучаваше Древното незнание също като нея и се казваше Хедан. Хедан бе проявил великодушие и бе признал Лизи, но всички знаеха много добре, че не той е бащата. Дори Домарис нямаше и най-малка представа кой всъщност е тайният любовник на Елис. Ако Елис се бе решила да открие името му, истинският баща щеше да бъде сурово наказан заради страхливостта си; но тя упорито отказваше да пророни и дума.