Оставена насаме с мислите си, Домарис се поуспокой. Оттегли се в една ниша и произнесе съвсем тихо някакъв звук, от който нишата мигновено се обля в ярка светлина. Опита се да се съсредоточи в четенето на някакъв текст, но колкото и да се опитваше да обърне мислите си към собствените си задачи, очите й неволно се връщаха към — неподвижната фигура на мъжа, който слушаше монотонния детски глас. И през ум не й беше минало! Движенията му бяха толкова естествени, толкова красиви бяха дълбоките му очи … И все на к, защо всичко това я вълнуваше така силно? Дали той самият не с бил пленник на Черното братство? Домарис бе видяла ръцете му — ужасните, уродливи форми от плът и кости, които някога може да са бил и ловки и силни. Кой беше този мъж?
Странно — в целия ураган от чувства, който я бе връхлетял, нямаше и помен от съжаление. Защо не можеше да го съжали — както човек жалеше всеки, който е бил мъчен, осакатея, ослепей? За миг Домарис дори изпита раздразнение — как смееше чужденецът да е недосегаем за нейното съчувствие?
„Но аз завиждам на Деорис!, каза си тя внезапно. Защо?“
Втора глава
ДАЛЕЧНИ БУРИ
1.
Гръмотевици не се чуваха, въпреки че летните светкавици упорито проблясваха през отворените прозорци. В стаята бе топло и задушно, въздухът беше влажен. Двете момичета лежаха на тесни нарове, поставени направо върху тухления под, полуголи под тънките ленени чаршафи. Над тях се диплеше прозирна мрежа, която трябвате да ги пази от насекомите. Лепкавата горещина тегнеше върху им като дебела дреха.
Домарис, която от доста време се преструваше, че спи, изведнъж се обърна и издърпа едната си дълга плитка изпод отпусната ръка на Деорис.
— Не е нужно да пазиш тишина, дете. Аз съща не мога да заспя.
Деорис седна в леглото и обхвана с ръце слабите си коленца. Гъстите къдрици бяха залепнали по слепоочията й; тя ги отметна с нетърпелив жест.
— Не само ние сме будни — каза тя убедено. — От известно време чувам странни шумове. Гласове, стъпки, и дори пеене — някъде отдалеч. Само че не са песни, а нещо като заклинания. Звучат някак страшно и идват много, много отдалеч.
В тънката си нощна риза, под неравномерните проблясъци на светкавиците, Домарис изглеждаше съвсем млада, а и не се чувстваше много по-голяма от сестра си.
— Струва ми се, че и аз чух нещо…
— Така ли звучеше? — Деорис затананика шепнешком някаква фраза.
— Недей! Деорис… къде си чувала такова пеене?
— Не знам — Деорис се намръщи замислено. — Нали ти казвам, имах чувството, че долита от много далеч — като че ли от дълбините на земята — или може би от небето? А може и да съм го сънувала. — Тя взе една от плитките на сестра си и се захвана да я разплита. — Толкова много светкавици, а и помен няма от гръмотевици. И всеки път, когато чувам пеенето, светкавиците сякаш стават по-ярки…
— Не, Деорис! Не е възможно!
— Защо? — попита невъзмутимо Деорис. — Нали изпяването на определена нота може да запали светлините в дадено помещение; защо по този начин да не могат да се палят и други светлини?
— Защото е порочно и богохулно да отнемаме правата на природата! — Домарис имаше чувството, че студен страх сковава мислите й. — Вярно е, че в човешкия глас има сила. Когато достигнеш по-висок ранг сред жриците, че научиш повече за това. Но за тези зли сили не бива дори да се говори!
Детинската мисъл на Деорис вече бе прехвръкнала на съвсем различна тема.
— Арват ревнува, защото мога да бъда толкова близо до теб, а той — не, Домарис! — веселият й смях забълбука мелодично. — Я кажи, да не би това да е причината да ме прибереш да спя в твоята стая?
— Може би — деликатното лице на по-голямата сестра леко порозовя.
— Домарис, влюбена ли си в Арват?
Домарис отвърна очи от изпитателния поглед на сестра си.
— Сгодена съм за Арват — отвърна тя сериозно. — Любовта ще дойде, когато бъдем готови да я осъзнаем. Не е добре да припираме толкова, за да получим всички дарове на живота.
Каза си, че се държи лицемерно и наставнически; но тонът й все пак отрезви Деорис. Мисълта, че може да бъде отново откъсната от сестра си, дори поради бъдещия й брак, я изпълни с ревност. Тази ревност се отнасяше донякъде и към децата, който Домарис щеше да роди… През целия си досегашен живот тя бе детето и любимката на Домарис.
Сякаш за да предотврати бъдещата раздяла, Деорис каза умолително:
— Моля те, не позволявай да ни разделят отново!
Домарис обви с ръка слабичките й раменна.
— Никога няма да се разделим, сестричке, освен ако ти не го пожелаеш — обеща тя. Но обожанието в детския глас я бе обезпокоило. — Деорис — продължи тя, хвана с ръка брадичката на момичето и обърна лицето й към своето, — не бива да ме превръщаш и някакъв кумир. Това не ми харесва.