Деорис не отговори и Домарис въздъхна. Странно дете беше сестра й; в повечето случаи затворена и въздържана, когато обикнеше, тя се привързваше с такава страст, че Домарис се безпокоеше за нея — Деорис нямаше мярка нито в любовта, нито в омразата. Домарис се замисли.
„Аз ли съм виновна? Аз ли допуснах тя да се привърже така страстно към мен, още докато беше съвсем малка?“
Майка им бе починала при раждането на Деорис. В нощта, когато тя си отиде осемгодишната Домарис си обеща, че новороденото никога няма да почувства липсата на майчина ласка. Дойката на Деорис се бе опитала да наложи някаква умереност в чувствата й, но от мига, когато отбиха бебето, двете сестри станаха напълно неразделни. Малката сестричка заместваше за Домарис куклите, от която се бе отказала в деня на раждането й. Дори когато Домарис порасна, започна да учи повече и трябваше да изпълнява задълженията си в Храма, Деорис постоянно ходеше по петите й като кученце. До деня, когато Домарис отиде да живее в Дома на Дванадесетте, сестрите не бяха се разделяли дори за един ден.
Домарис бе на тринадесет години, когато я сгодиха за Арват от Алконат. Той също бе от избраниците — тъкмо неговият небесен знак бе противоположен на нейния и затова се считаше, че бракът им ще бъде успешен. Тя отдавна бе приела мисълта, че един ден ще стане жена на Арват — така, както приемаше изгрева и залеза — и тази мисъл я засягаше точно толкова, колкото и движението на слънцето. Домарис досега изобщо не бе осъзнала факта, че е извънредно красива жена. Мъжете, сред която живееше, се отнасяха с нея по един и същ начин — със спокойна, приятелска привързаност. Единствено Арват търсеше по-голяма близост, а това извикваше смесени чувства у Домарис. Младостта и жизнеността на Арват я привличаха; но тя съзнаваше, че не изпитва и помен от любов към него, дори не и осъзнато желание. Прекалено честна, за да се преструва, но и прекалено добросърдечна, за да го отблъсне категорични, тя бе и толкова невинна, че през ум не й бе минало да се озърне за друг любим. Арват бе за нея проблем, който от време на време я безпокоеше, но не дотам, че да му отдели сериозно внимание.
Домарис седеше мълчаливо до сестра си, изпълнена със смътно безпокойство. Светкавиците продължаваха да разкъсват хаотично мрака — като накъсаните фрази на объркано песнопение, и навремени леден повей пронизваше задушния въздух.
Внезапно дълга тръпка разтърси тялото на Домарис и тя несъзнателно се вкопчи в сестра си, скована в ледената прегръдка на безименен страх.
— Какво ти е, Домарис? — изплака Деорис. Домарис се задъхваше, пръстите й се бяха впили с все сила в рамото на детето.
— Не зная… Да можех да разбера! — прошепна Домарис ужасено. После, призовавайки на помощ волята си, тя успя да се овладее. Припомни си какво й бе казвал в такива случаи Раджаста, и се опита да приложи наученото.
— Злото не може да ни причини нищо, освен ако ние самите не го допуснем до себе си, Деорис — прошепна тя. — Легни си… — тя също се отпусна в постелята и се пресегна в мрака, за да хване ръцете на сестра си. — Хайде сега да кажем молитвата, която казвахме на лягане, когато бяхме деца, и да заспиваме.
Въпреки привидно уверения си тон и успокоителните думи, Домарис стискаше студените пръстчета на сестра си малко по-силно от необходимото. Тази нощ бе Нощта на Надира, когато всички земни сили бушуваха на воля — добри и зли, без разлика — за да се уравновесят, и хората можеха да ги приемат — така, както пожелаят.
— Създателю на всяка смъртна твар… — започна тя. Тихият й глас бе леко пресипнал от усилие да се владее. Треперливото гласче на Деорис се присъедини към нейното и светостта на старата молитва сякаш ги покри със защитна броня. Неестествено тихата нощ вече не им се струваше толкова страшна, и тежката горещина не ги потискаше толкова. Домарис усети как напрегнатите и мускули се отпускат, болезнено трептящите нерви се успокояха.
Но молитвата сякаш не повлия на Деорис. Тя изскимтя и се притисна към Домарис като уплашено котенце.
— Говори ми нещо, Домарис! Толкова ме е страх! И тези гласове не престават…
Домарис я прекъсна с упрек:
— Тук нищо не може да ти причини зло, дори тези песнопения да се носят от самия Храм на Мрака! — Съзнавайки, че е говорила по-рязко, отколкото бе разумно при тези обстоятелства, тя допълни по-меко: — Хайде, разкажи ми за господаря Микон.
Деорис веднага грейна и заговори с глас, изпълнен с дълбоко страхопочитание.