— Той е толкова добър, толкова внимателен — и е човечен, Домарис, за разлика от много от Посветените — вземи например татко, или Кадамири! — момичето продължи по-тихо: — А така страда! Струва ми се, Домарис, че болките го съпровожда постоянно, въпреки че никога не говори за това. Но аз разбирам — по очите, по ръцете, по движението на устните му! Понякога… понякога се преструвам на уморена, за да ме отпрати и да може да си отпочине и той.
Съчувствие и обожание бяха просветлили личицето на малкото момиче, но този път Домарис не я упрекна. Тя самата изпитваше подобни чувства — при това имаше много по-малко причини за това. Макар че бе виждала доста често Микон през последните няколко седмици, двамата едва ли бяха разменили повече от десетина думи освен обичайните поздрави. Всеки път, когато го видеше, тя изпитваше чувството, че между тях трепти нещо неосъзнато, нещо, което можеше да бъде почувствано, но не и разбрано. И бе доволна да остави това загадъчно усещане да съзрява полека. Деорис продължи все така пламенно:
— Той е добър с всички, но с мен се отнася, като че ли… като чели съм му сестра. Често, докато чета, ме прекъсва, за да ми разясни нещо от текста, сякаш съм негова възпитаница, сякаш ме е избрал за своя хела…
— Много мило от негова страна — кимна Домарис. Като повечето деца с нейния произход, и тя бе четец в детството си и знаеше колко необичайно е това — да се отнасят с някаква малка писарка, сякаш е нещо повече от някакво безлично пособие, също като лампа или стол. Но от Микон явно можеше да се очаква неочакваното.
Като избрана ученичка на самия Раджаста, Домарис чуваше почти всичко, което се говореше в Храма. Изчезналият принц на Ахтарат така и не бе открит, и пратениците се канеха да си заминат обратно, тъй като мисията им бе претърпяла провал. Разпитвайки със заобикалки, Домарис бе успяла да научи, че Микон не бе обявил присъствието си, не бе допуснал пратениците дори да заподозрат, че живее в Храма на Светлината. Не можеше да разбере какво го кара да постъпва така — но когато ставаше дума за Микон, бе сигурно, че подбудите му са чисти. Тя не разполагаше с никакви доказателства, и все пак бе уверена, че Микон е този, когото търсеха пратениците — или може би по-младият брат на принца…
Деорис продължаваше, макар че малко се бе отклонили от възхвалите.
— Микон често говори за теб, Домарис. Знаеш ли как те нарича?
— Как? — едва промълви Домарис.
— „Увенчана със слънце“.
Милостивият мрак скри сълзите на младата жела.
2.
Светкавицата освети за миг фигурата на мъж, застанал на входа, и угасна.
— Домарис? — прозвуча плътният му глас — Добре ли сте? Безпокои се за нае двете — в такава нощ!
Очите на Домарис, привикнали към тъмнината, бързо го разпознаха.
— Арват! — възкликна тя. — Можеш да влезеш, ако искаш. И без това не спим.
Младият мъж пристъпи в стаята, повдигна мрежата и седна с кръстосани крака на по-близкия нар, в краката на Домарис. Арват от Алконат — атлант, сия на жена от кастата на жреците, която си бе намерила съпруг от Морските кралства — бе най-възрастният от дванадесетте избраници, две години по-голям от Домарис. Проблесналата светкавица освети чисти, спокойни черти — лице на човек открит, уравновесен, но при все това явно наслаждаващ се на живота. Бръчиците около устните му издавала самодисциплина, но таяха и смях.
Домарис веднага каза:
— Преди време ни се стори, че чуваме пеене — и то бе някак… лошо Но няма да позната такова нещо да ме раздразни или уплаши.
— Така и трябва — отвърна категорично Арват. — Въпреки че въздухът е натегнал от напрежение. Странни сили се надигат — нали е Нощта на Издира. В Дома някой не спи — досега с Хедан се къпахме във фонтана. Господарят Раджаста крачи напред-назад под колонадите, облечен в церемониалните одежди Пазител и… е, честна дума, не бих се изпречил на пътя му тъкмо тази нощ! — Арват млъкна за миг, сетне продължи: — Носят се слухове…
— Слухове, слухове! Дори вятърът разнася клюки! Елис вече изобщо не млъква! Не мога да изляза от стаята, без да чуя нови небивалици! — Домарис сви рамене. — Няма ли за Арват от Алконат някакви други занимания освен врели-некипели от на зара?
— Не всичко е врели-некипели — възрази Арват и хвърли поглед към Деорис, която така се бе увила в чаршафа, че от нея се виждаха само няколко тъмни, къдрави кичура. — Дали вече с заспала?
Домарис отново сви рамене.
— Няма дим без огън — продължи Арват, размърда се, сякаш да се понамести, и се озова по-близо до Домарис. — Не си ли чувала за Черното братство?