Ейми Кауфман и Джей Кристоф — Аврора: Краят на Аврора #3
На членовете на нашите отряди,
без които бихме били изгубени:
Аманда,
Брендън,
а сега и на Пип.
Първа част
Хвърчило в бурята
1
Зила
Рядко се изненадвам. Обичайно, независимо от ситуацията, изчислявам шансовете за възникването на възможните резултати и съм подготвена за всички вероятности.
И все пак в момента съм изключително изненадана, че все още съм жива.
Шест секунди стоях с увиснало чене и мигах бавно. Сега притискам два пръста отстрани на шията си за проверка на пулса, който е ускорен, но определено го има. Което подсказва, че не иде реч за неочаквана версия на отвъдния живот.
Интересно.
Поглеждам през илюминаторите на пилотската кабина, но това не ми помага с нищо — няма звезди, няма кораби, само мрак. Инстинктивно проверявам сензорите за близък и далечен обсег, които явно са сдали багажа. Колкото и да е странно, не засичам и помен от мащабната космическа битка, която се вихреше около нас преди броени секунди, точно преди ешваренското Оръжие да гръмне — случка, която има само един възможен резултат, а именно мълниеносното ни изпаряване в небитието.
Макар и да е невъзможно, фактите са следните цялата силдратска армада, а също теранската и бетрасканската флотилия, както и Оръжието… са изчезнали.
… Интересно?
Не. Смущаващо.
Минавам на работен режим, правя онова, което ми диктува обучението, и карам древния навигационен компютър на силдратския ни кораб да обозначи всички видими звезди, гънкови портали и други забележителности с цел да определи местоположението ни към момента.
Чакай. Защо говоря в множествено число?
Включвам интеркома.
— Финиан, Скарлет, още ли…?
— Дишаме? — долита леко прегракналият глас на Фин.
— Е, това отговаря на въпроса ми.
Залива ме облекчение, което не се опитвам да предотвратя. Неефективно е да се противопоставяш на усещания от този род. По-добре е да ги оставиш на естествения им ход.
— В момента аз съм едно много объркано момче — продължава Фин.
— Ама ние… не избухнахме ли преди има-няма половин минутка? — пита Скарлет по връзката.
— … Чакай да проверя — отвръща Фин.
Чувам тих писък. Мека въздишка. Секундите се точат и аз почти се изкушавам да задам въпрос, когато Финиан най-после проговаря:
— Мда. Определено още сме живи.
— Проучвам ситуацията — уведомявам ги и в същия миг компютърът звънва тихичко. — Задръжте така.
Правя справка с насочващата система на компютъра и усещам как малка бръчица се вкопава между веждите ми. Няма и помен не само от мащабната битка, която е трябвало да ни убие, но и от планетарните тела в Теранската слънчева система. Няма ги Нептун, Уран, Юпитер.
Всъщност сензорите не улавят никакви звездни формации, близки или далечни.
Никакви системи.
Никакви звезди.
Явно сме се… преместили.
И аз нямам представа къде.
Интересно И смущаващо.
Нова иконка изниква на сензорния дисплей и показва, че зад нас има нещо. Двигателите ни все така не работят, извадени от строя по време на битката, затова включвам задните сензори, за да видя с очите си какво се случва в необятния космос откъм кърмата.
Там…
Тоест…
Аз, хм…
Аз…
Престани веднага, легионер.
Вдишвам дълбоко и изправям решително гръб.
Не проумявам видяното.
Ето защо, като всеки учен, каталогизирам онова, което засичат уредите.
Корабните сензори отчитат колосални колебания в гравитационния и електромагнитния спектър, взривове на квантови частици и необясними вибрации в подпространството. Камерите на кърмата обаче не улавят почти никакви прояви на това явление във видимия спектър.
В първия миг даже решавам, че камерите са повредени. Защото всичко тъне в пълен мрак. Но после нейде в далечината избухва бледа светлинка, слаба пулсация на разпадащи се фотони. И в мигновеното мораво сияние на този разпад аз зървам нещо, което не знам как да опиша другояче, освен като…
Стихия.
Тъмна стихия.
Исполинска е. С площ от трилиони и трилиони километри. И е напълно черна, ако не броим мигновените фотонни експлозии в недрата ѝ мазна, къкреща празнота, толкова абсолютна, че светлината просто умира в нея.
Знам какво е това.
— Буря — прошепвам. — Буря от тъмна материя.