— На борда му имаше терани — отговарям. — Мои хора.
— За хората си ли се тревожиш? Или за гаджето си?
Тайлър, не си отивай…
— Кат не ми е…
— Но е била.
Кимвам и преглъщам с усилие.
— Да, но онова вече не е Кат.
— Ммм.
Седи се навежда по-близо, вие се като змия и ме наблюдава през завесата на дългите си черни ресници. Ако понеча, мога да го доловя в нея адреналина на битката, от която избягахме, вълнението ѝ от миризмата на кръв, огън и дим. Почти сякаш е… пияна. Да, да, знам. Много по-важни неща са заложени на карта в момента, но това не значи, че съм сляп — виждам колко добре изглежда, помня каква гледка представляваше, докато се сражавахме рамо до рамо, нейните очи грееха, а моята кръв бумтеше.
Седи притиска силно върховете на пръстите си в гърдите ми.
— Ние от Воинското семе си имаме поговорка, Тайлър Джоунс. Анай ла’то. А’ле сену.
— Не знам силдратски. — Гледам намръщено ноктите ѝ, дълги и лакирани в черно, които са напът да потънат в гърдите ми. — И от това боли, да ти кажа.
— Живей за тази нощ — превежда тя. — Ще умрем утре. — Плъзва пръсти по гърдите ми, ноктите се закачат в материята. — Ние сме родени за война и сме научени да не губим време в дреболии. Бездната знае кога ще изтече времето ни.
Кимвам, като си мисля за куп други неща, но не и за частите от тялото ѝ, които се притискат в мен.
— И ние имаме подобна поговорка. Carpe dıem. Живей за мига.
Черните ѝ устни се извиват в усмивка.
— Нашата е по-хубава.
Ноктите ѝ се забиват още по-дълбоко и аз примижвам.
— Престани.
— Накарай ме.
— Сериозно ти говоря. — Изръмжавам и бутвам ръката ѝ.
Тя се задвижва мълниеносно и стисва китката ми толкова бързо, че нямам никакъв шанс да реагирам.
Опитва се да ми извие ръката, а аз охкам от внезапната болка в рамото, толкова силна, че временно забравям за гадното пулсиране в главата си. Успявам да се измъкна от хватката ѝ и отстъпвам назад с вдигнати ръце.
— Седи, какво, по дяволите, ста…
Но тя не чака да довърша, усмивката ѝ преминава в ръмжене и следва фалшива атака срещу лицето ми. После, все така мълниеносно, тя стоварва ръце върху раменете ми и вдига коляно, за да ме фрасне между краката.
За мой късмет, това вече го е пробвала няколко пъти — предишните пъти момчетата не извадиха късмет, никак дори, но човек се учи, докато е жив. Мускулната ми памет се включва навреме и успявам да блокирам ритника ѝ.
— Полудя ли? — повишавам глас.
Тя засилва юмрук, за да ме удари, но аз премествам тежестта си и се извъртам настрани. Идеята е собствената ѝ инерция да я подведе и точно това се случва. Успявам да я ударя в гърба, тя забива нос в стената, а после се завърта към мен. Бясна е.
Ритникът ѝ ме уцелва в слънчевия сплит и аз политам назад, премятам се през кушетката и падам на пода, а миг по-късно вече пъшкам под тежестта ѝ.
Седи е яхнала гърдите ми и притиска ръцете ми към пода. Плитките ѝ падат като завеса около лицето ѝ, дъхът ѝ излиза със съскане от устата. Уста, която е зацапана с лилаво, забелязвам със закъснение аз, и ме обзема ужас. Сцепил съм ѝ устната.
— Ох, Съзидателят да ми е на помощ, извинявай, аз…
Не довършвам, защото — без предупреждение — тя стоварва устни върху моите.
Стотина различни мисли се пръкват в главата ми едновременно. Сред тях — че това момиче носи огърлица от отрязаните палци на бивши ухажори. Също, че е Воинско семе, че е родена за кръвопролития и че е дъщеря на самия Звезден палач. Напомням си, че Непрекършените са във война със Земята и че аз реално съм военнопленник тук, а тя ме е пленила, следователно се явява мой враг. Навън се води война за цялата галактика, а аз си лежа тук под два метра кръвожадна силдратска принцеса.
Точно там е проблемът — че лежа под два метра кръвожадна силдратска принцеса — което автоматично заглушава всички останали мисли.
Целувката ѝ е жадна, нетърпелива, пръстите ѝ стискат безмилостно китките ми, тялото ѝ се притиска в моето на точните места. С известно закъснение осъзнавам, че отвръщам на целувката, че нейните чувства, мисли и желания ме заливат и подхранват огъня на моите. Плитките ѝ се спускат по страните ми, хълбоците ѝ се трият в моите, след което тя засмуква долната ми устна и я ухапва. Силно.
— Ох! — изсъсквам и се дръпвам, доколкото е възможно. — Ама какво ти ста…
Тя ме целува отново, смее се и ръмжи едновременно. Усещам вкуса на кръв, нейната и моята, а сцепената устна ме боли.
— Махни се от мен!