Реакторното ядро.
Следите на Кат свършват при друга решетка, която аз махам, и се изхлузвам през отвора. Потя се като прасе, сакото ми е влажно. Джони със сигурност вече е уведомил охраната за присъствието ми, нищо че не се чуват сирени за тревога — явно не искат да прекъсват срещата. Падам на металния под и виждам, че съм в самата активна зона на реактора. Тъмните метални стени греят в синкаво от осветителните тела по тавана.
Този участък е строго забранен за кадетите и трябва да призная, че не го познавам добре. Въпреки това знам накъде е тръгнала Кат, дори да не бяха оставените от нея следи. Четирима охранители лежат проснати на пода пред мен.
Прикляквам до тях и проверявам за пулс, макар вече да знам, че са мъртви. Шлюзът е деактивиран и от другата му страна намирам трима техници и още двама охранители, всичките гушнали букета. Поглеждам към охранителната система и виждам, че камерите не работят, несъмнено прецакани от друг заглушител на ГРА.
Толкова убити, а и тази технология…
Клатя глава. Давам си сметка колко подробно планиране и сериозни умения са били вложени в тази задача. И какво огромно предимство има Ра’хаам, благодарение на всички индивиди, които е погълнал и разиграва по свое усмотрение. Разбирам, че през цялото време е бил много ходове пред мен.
Времето ми изтича.
— Почитаеми представители — чувам глас в слушалката си.
Поглеждам към унистъклото. Обръщението е започнало. Предава се по цялата мрежа на станцията и гласът на адмирал Адамс отеква по стените, докато аз се промъквам по пълните с пара коридори, покрай още трупове, в нетърпимата горещина, а влажният и гъст въздух пари дробовете ми.
— Уважаеми гости. Приятели. Заедно с Кланов боен лидер Де Стой ви приветствам с добре дошли на първия ден от Галактическата среща.
Стигам до тежка врата, маркирана с диагонални ивици в черно и жълто. На пода отпред се търкалят още четири трупа. На металната врата с големи бели букви пише:
„ВНИМАНИЕ: РЕАКТОРНО ЯДРО, ВХОД ЗАБРАНЕН!“
Осветлението отслабва и става кървавочервено.
— О, Съзидателю, дай ми още малко време — моля се аз.
26
Кал
Семпитернити гори.
Корпусът ѝ е разкъсан и в бездната изтичат гориво и охладител. Течът се е подпалил и огнената дъга разсича мрака, осеян със стотици миниатюрни светлинки. Всяка от тези светлинки е кораб — на Свободните народи и на Ра’хаам, приятели и врагове, вкопчени в битка на живот и смърт.
— Крило Г, прихващат ви вражески файтъри! На шест часа…
— Разбрано, „Троица“, тук „До’Киат“, притичваме се на помощ…
— Съзидателят да не дава, полазиха ни отвсякъде! Ние…
В контролната зала на „Нерида“ сражението се прожектира около нас, сякаш кристалните стени са от стъкло. Стоя до Аврора и гледам със свито сърце. В чернилката отвън нови звезди проблясват за миг, торпеда чертаят светли ивици, пипала шарят хищно, изкормените коруби на отстреляни кораби се носят без посока, кървят и горят. Свободните народи на галактиката се бият с онази храброст, от която се раждат легенди и за която се пеят песни.
Но ако се провалим тук и сега, няма да има кой да ги пее.
А корабите на Ра’хаам са толкова много…
— Интегритет на корпуса седемнайсет процента! Имаме нужда от помощ, край…
— Засичам нови гадняри, множество…
— Удариха ме! Аз…
В главата ми се вихри буря, силата на баща ми и на моята бе’шмай кънти в черепа ми и зарежда въздуха със статично електричество. Среднощно синьо и кървавочервено, незасегнати дори в черно-белия пейзаж на Гънката, се преплитат в унищожителна симфония, която смазва околните вражески кораби на кървава пихтия и както винаги тласка „Нерида“ напред. Копие от ешваренски кристал с размерите на метрополис, което лети с шеметна скорост към целта ни.
Целта ни е скрита, дреме нейде в сивотата наоколо, но…
— Там! — крещя и соча. — Ето го!
Отвъд кръвопролитието, отвъд корабите, които убиват и погиват в мрака, Гънката потръпва, сякаш някой е хвърлил камъче по повърхността ѝ. Макар космосът да е мълчалив по природа, мога да се закълна, че чувам тиха мелодия, няколко красиви ноти, които пощипват кожата ми.
И тогава го виждам пред нас, точно както го видях и преди — мъничък водовъртеж в черно, сиво и бяло, който се разгъва като разцъфващо цвете под ласката на пролетно слънце. Сякаш реагира на ешваренските Спусъци. Сякаш знае…