— Порталът — прошепвам, а сърцето ми пее.
Баща ми поглежда натам и отново насочва вниманието си към битката. Аврора се е изгубила в клането, а по зъбите ѝ полепва кръв, когато посяга и смазва поредния кораб на Ра’хаам. Но порталът продължава да се разширява във все по-голяма спирала с диаметър от хиляди километри. Вход към джобното измерение, където е скрит родният дом на Ешварен.
За един кратък миг си спомням как дойдохме тук за последно — Аврора, Финиан, Скарлет, Зила и аз. В едно по-простичко време. По-добро време. Ясно помня топлотата на приятелството ни, радостта, която изпитвах, задето сме заедно, и твърдото убеждение, че с общи усилия можем да постигнем всичко.
Въпреки царящото кръвопролитие, споменът ме кара да се усмихна. Благодаря на Бездната, че повечето от тях не доживяха да видят това бъдеще. И се заклевам от дъното на сърцето си, че ще направя и невъзможното, за да не се случи отново.
— Аврора, виждаш ли…?
Сблъсък разлюлява „Нерида“, от сводестия таван се отчупват кристали и се пръсват на пода около мен. Баща ми откъсва поглед от проекцията и дясното му око свети в ожесточено, ослепително бяло.
— Внимавай, момиче! — сопва се той.
Аврора изтрива с ръка кръвта от устните си, а през пукнатините около окото ѝ се процежда призрачна светлина.
— Мислех, че ти ще се оправиш с този!
— Не мога да вардя едновременно фланговете ни, носа и кърмата! Отваряй си очите!
— Отварям ги! И щеше да ми е много по-лесно, ако не ми крещеше постоянно, скапаня…
Ново попадение ни разлюлява, от стените пак се откъсват кристали и Аврора залита.
— Е, това определено беше по твоя вина!
— Кал, тук Тайлър, чуваш ли ме? — долита по връзката.
Докосвам слушалката в ухото си и казвам бързо:
— Да, братко. Порталът към родния свят на Ешварен е право пред нас.
— Виждаме го! Но кошерният ум на Ра’хаам е под тревога! Засичаме още две флотилии от Плевели, а нашите сили са на четиридесет и седем… не, на четиридесет и пет процента.
Поглеждам към аномалията и скърцам със зъби, сякаш мога да ни пратя там само със силата на волята си.
— Почти стигнахме. Дръжте се.
— Ра’хаам ще ви последва ли през портала? — пита той.
Поглеждам към Аврора, но тя отново се е изгубила във възторга на сражението. Баща ми се взира яростно във врага, а по брадичката му се стича капка кръв и пада на пода. Но едната му вежда е леко повдигната, което означава…
— Не знаем — признавам неохотно. — Възможно е.
— Разбрано. Ще ви прикриваме с всички си… О, Велики Съзидателю…
Някъде зад кърмата ни изригва невъобразимо ослепителна светлина. Сред рояка вражески кораби — тъмни сенки на фона на още по-тъмно небе — Семпитернити грее отвътре като горяща лодка по време на фестивал.
Станцията се тресе лудешки, корпусът ѝ се пропуква и гледам безпомощно как ядрото ѝ се взривява. С един последен и безмълвен писък от светлина Корабният свят се разпада на малки парченца и аз примижвам от болка, доловил слабото ехо на десетината хиляди разумни същества, приласкани в обятията на Бездната.
— Амна диир — прошепвам.
— Не… — ахва Аврора, а в очите ѝ блестят сълзи.
— … Дзие-Лин…
Гласът прогърмява в празнотата наоколо, топъл като пролет, мазен и хлъзгав. И през скръбта си, през родения в битката огън, Аврора стисва зъби до болка.
— … Дзие-Лин…
— Не му обръщай внимание, момиче — предупреждава я баща ми.
— Това и правя!
— Иска да те разсее, да…
— МЛЪКНИ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Порталът зее насреща ни, заел цялото ни зрително поле — бездънна спирала, отвъд която чакат тайните на Древните. Преминаваме прага, нахлуваме с шеметна скорост в спиралата и миг по-късно черно-белият пейзаж на Гънката избухва внезапно и болезнено в ярки цветове, а в главата ми затрещява гръмотевица в краските на дъгата.
Порталът се гъне зад нас като развълнувана вода, като кървава локва, и с ужас съзирам как корабите на Ра’хаам яхват вълната на нашия преход и нахлуват през раната, която сме отворили.
Сражението се пренася в реалното пространство.
Семпитернити я няма.
Вече няма къде да избягаме.
Корабите на Свободните народи преминават на свой ред, включително „Отмъстител“ — Тайлър и екипажът му остават с нас до самия край. Отпред се вижда родният свят на Древните — вече е сив и мъртъв, а не изтъкан от красота, музика и светлина. Все повече вражески кораби нахлуват през спиралния проход зад нас, сякаш безчет — отломки от някогашната красива и многолика галактика, сега загнила и изгубена. Извратена в един ум, в една гледна точка, в една воля, решена да постигне заветната си цел.