Да превърне всичко в свое подобие.
Виждай каквото виждам аз.
Мисли, както мисля аз.
Прави каквото правя аз.
Най-близките до нас кораби на Ра’хаам насочват оръдията си към „Нерида“ и към нея литват торпеда и ракети. Дори снарядите им са странни обвити са в бодли и тръни, напращели от отрова и обрасли с хищни пипала.
— Кал, това са абордажни капсули! — долита гласът на Тайлър по връзката. — Бягайте!
Баща ми нанася удар, свил пръсти като ноктите на хищна птица. Аврора крещи, косата ѝ е развяна назад от невидим вятър и по зъбите ѝ има кръв. Усещам как нещо се удря в „Нерида“, разкъсва повърхността ѝ и разтърсва кораба до кости.
— Кал, удариха ви! Две попадения при кърмата!
Още един удар ни разлюлява и аз поглеждам отчаяно към Аврора. Лицето ѝ е разкривено от болка и кръвожадна радост.
— Бе’шмай?
— Усещам го, Кал — прошепва тя. — То е… то е…
— То е тук — съска баща ми. — На борда е.
Плъзвам поглед из залата, по проекцията на вкопчените в битка кораби отвън. Нито Аврора, нито баща ми могат да напуснат поста си — твърде заети са със сражението и задачата да насочат Оръжието към света на Ешварен. Но врагът вече е тук. При нас, на кораба. И само аз мога да го спра. Няма кой друг.
— Тръгвай — отсича баща ми и клепачите му потрепват. — Трийсет. Четиридесет тела. Приближават по централния коридор.
— Имаме неканени гости, Тайлър — докладвам и вадя пистолета си. — Три дузини вражески единици. Най-малко. Ще ги пресрещна.
— Разбрано, пътуваме към вас! Задръж ги колкото можеш.
Обръщам се към вратата и Аврора грабва ръката ми.
— Внимавай, Кал.
Придърпвам я в обятията си, притискам устни към нейните и усещам вкус на кръв помежду ни. Вкус на желязо, ръжда и провал.
— Ще се върна, бе’шмай. Кълна се.
Тръгвам, но гласът на баща ми ме спира.
— Калис.
Обръщам се да го погледна — мъжа, който някога бе в центъра на целия ми свят. Той стои сред блясъка на умиращи кораби, взривяващи се двигатели и горящо гориво, окъпан в алената светлина на клането. От брадичката му капе гъста виолетова кръв и се събира на локвичка в краката му. Очите му светят, съсредоточени върху сражението навън, върху унищожителната симфония, която той и моята бе’шмай изпълняват виртуозно.
Все по-близо сме до мъртвия свят и спасението, което може би ни чака там. Но за миг баща ми поглежда към мен. Колкото да изрече единствената мъдрост, която знае.
— Пусни му кръв.
27
Зила
ТИК.
ТАК.
ТИК.
ТАК.
Движа се на автопилот, потънала съм в мислите си и разговорът се плъзга покрай мен като бял шум.
Тялото ми е натъпкано във файтъра на Нари заедно с Финиан и Скарлет.
Пълзим през шахтата на системата за изхвърляне на отпадъци.
В моргата съм и крада ключ картата от трупа на Пинкертън.
Всичко това сме го правили и преди. Десет, сто, хиляда пъти.
Мозъкът ми сякаш е изпаднал в безтегловност и прехвърля автоматично всеки цикъл, през който сме преминали.
Шестнайсет пъти се опитахме безуспешно да изстреляме ядрото.
Промъкнахме се на пръсти, но ни усетиха. Експериментирахме с груба сила и ни надвиха.
Дори пробвахме да заложим на логиката, не веднъж, а два пъти. Обърнахме се към командира на станцията и му изложихме фактите възможно най-простичко и незаплашително. Здравият разум се провали досущ като измамата.
Затварям смъдящите си очи и отпускам юздите на ума си, за да го оставя да броди на свобода. Винаги съм знаела, че съм много умна. Изключително умна. Неведнъж съм подлагала на тест възможностите на ума си и нито веднъж не стигнах до предела им. Сега обаче, накъдето и да се обърна, се блъскам в една от две стени.
На първата с големи букви пише:
„МОЖЕ ДА ПРОБВАШ ОЩЕ СТО ПЪТИ, НО НЯМА НАЧИН.“
На втората с още по-големи букви пише:
„ВРЕМЕТО ТИ ИЗТИЧА.“
Това е последният ни шанс.
Отново сме в кабинета на Пинкертън. Стоим в разкъсан полукръг. Гигантска буря от тъмна материя се вихри недалеч от станцията и бъдещето ни зависи от следващия ѝ импулс. Той е пътят ни навън. Пътят към дома.